26. Лаго ди Комо, Италия
— Кой сте вие? — попита тя.
— Ако искате да се обръщате към мен по име, можете да ме наричате Евгений.
— За кого работите?
— Това не е важно.
— Руснак ли сте?
— И това не е важно. Важен е вашият паспорт. Като гражданин на Руската федерация, на вас не ви е разрешено да влизате във Великобритания, без предварително да сте получили виза. Кажете как успяхте да влезете в страната без подобна виза в паспорта ви.
— Никога през живота си не съм била във Великобритания.
— Лъжете, Ирина Йосифовна.
— Казвам ви истината. Вие самият го казахте. Руснаците се нуждаят от виза, за да посетят Обединеното кралство. В моя паспорт няма виза. Ето защо е очевидно, че никога не съм била там.
— Но вие сте ходили в Лондон по-рано този месец, за да помогнете за отвличането на бившия ви съпруг — полковник Григорий Николаевич Булганов, от Федералната служба за сигурност на Русия.
— Това е напълно нелепо.
— Поддържали ли сте връзка с бившия си съпруг след неговото бягство в Обединеното кралство?
Ирина се поколеба, после отговори вярно:
— Да.
— Обсъждали сте възможността да възобновите любовната си връзка. Да се съберете отново. Може би да се ожените повторно.
— Това не е ваша работа.
— Всичко е моя работа. Сега отговорете на въпроса ми. Григорий искаше ли да отидете в Лондон?
— Никога не съм се съгласявала с нищо.
— Но сте говорили за това.
— Аз само слушах.
— Съпругът ви е предател, Ирина Йосифовна. Поддържането на контакти с него е акт на държавна измяна.
— Григорий се свърза с мен. Не съм направила нищо лошо.
Тя се съпротивляваше. Габриел се бе подготвил за този сценарий. Беше се подготвил за всичко. „Пришпори я — помисли си той. — Дай й да разбере, че не се шегуваш“.
Михаил сложи на масата три листа.
— Къде бяхте на десети и единадесети януари?
— Бях в Москва.
— Ще ви попитам още веднъж. Помислете внимателно, преди да отговорите. Къде бяхте на десети и единадесети януари?
Ирина остана мълчалива. Михаил посочи първия лист.
— В компютърния ви календар няма вписано нищо на тези дати. Няма срещи. Няма официални обяди. Няма планирани телефонни разговори с клиенти. Няма нищо.
— Януари винаги е слаб месец. Тази година, с рецесията…
Михаил я прекъсна с кратко махване с ръка и почука с пръст по втория лист.
— Записът на разговорите ви по мобилния телефон показва, че сте получили тридесет обаждания, но не сте отговорили на нито едно.
Посрещнат с мълчание, той постави пръста си на третия лист.
— Отчетът за имейлите ви показва същата картина: получени са много съобщения, но не е изпратено нито едно. Можете ли да обясните това?
— Не.
Михаил извади кафява папка от дипломатическото куфарче до краката си. Като отгърна корицата с траурна тържественост, той измъкна една снимка: полковник Григорий Булганов, качващ се в мерцедес седан на лондонския Хароу Роуд в шест часа и дванайсет минути вечерта на десети януари. Като я държеше внимателно в ъгълчетата, сякаш беше решаващо доказателство, което трябва да се пази, Михаил я обърна към Ирина, за да я види. Тя успя стоически да запази мълчание, но изражението й се промени. Габриел, който наблюдаваше лицето й на екрана, видя, че на него се изписа страх. Припомнен страх, помисли си той, като страха от травма в детството. Още един натиск — и щяха да я хванат. Съвсем навреме Михаил измъкна втора снимка — увеличение на първата. Изображението бе зърнисто и силно затъмнено, но не оставяше никакво съмнение за самоличността на жената, седяща най-близо до прозореца на колата.
— Това ви прави съучастница в много сериозно престъпление, извършено на британска територия.
Очите на Ирина обходиха стаята, сякаш търсеха път за бягство. Михаил спокойно върна двете снимки в дипломатическото куфарче.
— Нека да започнем отначало, а? И този път ще отговорите вярно на всички мои въпроси. В паспорта си нямате входна виза, валидна или каквато и да било друга, за Обединеното кралство. Как успяхте да влезете в страната?