Тя си помислила да се измъкне, но знаела, че не е в състояние да избяга. Дори и да не била пияна, нямало начин да се укрива дълго. Не и в Русия. Така че приближила и с повече смелост, отколкото изпитвала в действителност, поискала да разбере какво толкова интересно има в колата й. Мъжът я поздравил с „добър вечер“, обръщайки се към нея по руски обичай на малкото и бащиното име, и се извинил за необичайните обстоятелства на тяхната среща. Казал й, че има важно съобщение относно съпруга й. „Бившият съпруг“ — отвърнала Ирина. „Бившият съпруг“ — поправил се той. И между другото можела да го нарича Анатолий.
— Предполагам, че не ви е показал карта за самоличност — каза Лавон с най-мекия възможен тон.
— Разбира се, че не.
— Бихте ли го описали?
— Висок, добре сложен, със солидна челюст и руса, започнала да се прошарва коса.
— Възраст?
— Над петдесетте.
— Брада или мустаци?
— Не.
— Очила?
— Тогава не, но по-късно — да.
Ели не продължи да задълбава. Поне засега.
— Какво стана после?
— Той предложи да ме заведе на вечеря. Отвърнах му, че нямам навик да вечерям с непознати. Мъжът каза, че не е непознат, бил приятел на Григорий от Лондон. Знаеше, че имам рожден ден. Каза, че имал подарък за мен.
— И вие му повярвахте, защото сте имали връзка с Григорий?
— Точно така.
— И отидохте с него?
— Да.
— Как пътувахте?
— С моята кола.
— Кой шофираше?
— Той.
— Къде отидохте?
— В „Кафе Пушкин“. Знаете ли „Кафе Пушкин“?
С почти недоловимо кимване Лавон показа, че наистина знае за прочутия ресторант „Кафе Пушкин“. Независимо от финансовата криза, все още бе почти невъзможно да направиш резервация в него. Обаче въпросният Анатолий някак си успял да осигури ценна маса за двама в уединен ъгъл на втория етаж. Поръчал шампанско — последното нещо, от което се нуждаела тя — и вдигнал тост. После й дал кутийка за бижута. Вътре имало златна гривна и бележка. Казал й, че и двете са от Григорий.
— На кутийката беше ли написано името на фирмата?
— „Булгари“. Гривната трябва да е струвала цяло състояние.
— А бележката? С почерка на Григорий ли бе написана?
— Определено приличаше на неговия.
— Какво гласеше тя?
— Той пишеше, че не иска никога повече да прекарваме рождения ми ден разделени; че иска да отида в Лондон с Анатолий. Пишеше, че всичко ще бъде уредено и платено от Виктор.
— Нямаше ли фамилно име?
— Не.
— Но вие сте знаели, че става дума за Виктор Орлов?
— Бях чела за Григорий и Виктор в интернет. Дори ги видях двамата, снимани заедно.
— Анатолий описа ли своите отношения с господин Орлов?
— Каза, че работел при него като охранител.
— Такива ли бяха точните му думи?
— Да.
— А бележката? Да приема ли, че сте се развълнували от нея?
Ирина кимна смутено.
— Всичко изглеждаше истинско.
Естествено, че е било така — помисли си Габриел, гледайки Ирина на монитора. Изглеждало е истинско, защото Анатолий, също като него, бе професионалист, добре запознат с изкуството на манипулацията и съблазняването. Така че Алон не се изненада, когато Ирина каза, че двамата с Анатолий прекарали остатъка от вечерта в приятен разговор. Говорили за много неща, преминавайки от тема на тема, с непринудеността на стари приятели. Анатолий явно знаел много неща за брака на Ирина, неща, които не би могъл да знае, освен ако Григорий не му ги е казал — или поне така си помислила тя тогава. По време на десерта той споменал, сякаш току-що му е хрумнало, че британското правителство било готово да й даде убежище, ако дойде в Лондон. Парите не били проблем, добавил. Виктор щял да се погрижи за всичко.
— И вие се съгласихте да отидете? — попита Ели.
— Съгласих се да направя кратко посещение, но нищо повече.
— И тогава?
— Говорихме за пътуването. Той каза, че заради положението на Григорий трябвало много да се внимава. Иначе било възможно руските власти да не ми разрешат да напусна страната. Каза ми да не говоря за това на никого. Че той ще се свърже с мен, когато дойде време за тръгване. После ме откара до нас. Не си направи труда да ме пита за адреса. Вече го знаеше.