— Казахте ли на някого?
— На никого.
— Той кога се свърза отново с вас?
— На девети януари, когато си тръгвах от работа. Един мъж се приближи до мен на улица „Тверская“ и ми каза, като се прибера вкъщи, да погледна в гардероба в спалнята. Там имаше куфари и дамска чанта. Куфарите бяха пълни с изрядно сгънати дрехи — всичките с моя размер. Дамската чанта съдържаше обичайния асортимент от неща, но в нея имаше и руски паспорт, самолетни билети до Лондон и портмоне, пълно с кредитни карти и пари в брой. Имаше и списък с инструкции, който трябваше да изгоря, след като го прочета.
— И трябваше да тръгнете на следващия ден?
— Точно така.
— Разкажете ми за паспорта.
— Снимката беше моя, но името беше фалшиво.
— Какво беше то?
— Наталия Примакова.
— Чудесно име — каза Лавон.
— Да — отвърна Ирина. — И на мен ми хареса.
28. Лаго ди Комо, Италия
Онази нощ тя не могла да мигне. Дори не се и опитала. Била много нервна. Твърде развълнувана. И — да, може би твърде изплашена. Обикаляла из стаите на малкия апартамент, който някога деляла с Григорий, и се мъчела да запомни и най-тривиалните неща, сякаш можела никога повече да не ги види. В нарушение на стриктните инструкции на Анатолий Ирина позвънила на майка си — семейна традиция преди пътуване от какъвто и да е характер, и пъхнала няколко лични вещи в куфарите на Наталия Примакова. Връзка пожълтели писма. Медальон със снимка на баба й. Златно кръстче, което майка й била дала след падането на комунизма. И накрая — венчалната си халка.
— Мислили сте, че напускате Русия завинаги?
— Позволих си да обмисля тази възможност.
— Спомняте ли си номера на полета ви?
— Полет 247 на „Аерофлот“, заминаващ в 14,35 часа и пристигащ на лондонското летище Хийтроу в 15,40 часа.
— Много впечатляващо.
— С това си изкарвам прехраната.
— В колко часа напуснахте апартамента си?
— В десет часа сутринта. Трафикът в Москва е ужасен по това време на деня, особено на Ленинградски проспект.
— Как пътувахте до летището?
— Те изпратиха кола.
— Имаше ли някакви проблеми с новия ви паспорт?
— Никакви.
— В първа или в икономична класа пътувахте?
— В първа класа.
— Видяхте ли някой познат в самолета?
— Никой.
— А като пристигнахте в Лондон? Някакви проблеми с паспорта ви там?
— Никакви. Когато митническият служител ме попита за повода на посещението ми, отговорих — като турист. Той веднага подпечата паспорта ми и ми пожела приятен престой.
— Какво стана, като стигнахте до залата за пристигащи?
— Видях Анатолий да чака край парапета. — Кратко мълчание, после добави: — Всъщност той ме видя. Първоначално не го познах.
— Очила ли носеше?
— И мека шапка.
— Може ли да опишете настроението му?
— Беше спокоен, много делови. Той взе един от куфарите ми и ме поведе навън. Там чакаше кола.
— Спомняте ли си марката?
— Беше мерцедес.
— Какъв модел?
— Не съм много добра по моделите. Обаче беше голям.
— Цвят?
— Черен, разбира се. Предположих, че е на Виктор. Човек като Виктор Орлов би карал единствено черна кола.
— Какво стана после?
— Той каза, че Григорий чака на безопасно място. Но първо, за моя защита, трябвало да се уверим, че никой не ни следи.
— Каза ли кой смята, че може да ви следи?
— Не, но беше ясно, че има предвид руското разузнаване.
— Разговаря ли с вас?
— Прекара повечето време да говори по телефона.
— Той ли звънеше, или го търсеха?
— И двете.
— На английски или на руски говореше?
— Само на руски, и то на много разговорен език.
— Спирахте ли някъде?
— Само веднъж.
— Спомняте ли си къде?
— Беше тиха улица, недалеч от летището, близо до езеро или някакъв друг водоем. Шофьорът слезе и прави нещо отпред и отзад на колата.
— Дали не е сменял регистрационните номера?
— Не мога да кажа. Тогава вече бе тъмно. Анатолий се държеше така, сякаш нищо не се случваше.
— Случайно да си спомняте часа?
— Не, но след това се насочихме право към центъра на Лондон. Карахме край Хайд Парк, когато телефонът на Анатолий иззвъня. Той каза няколко думи на руски, после погледна към мен и се усмихна. Каза, че е безопасно да се видя с Григорий.