— Какво се случи след това?
— Нещата се развиха бързо. Сложих си малко червило и пооправих косата си. След това зърнах нещо с крайчеца на окото. Движение. — Тя замълча. — В ръката на Анатолий имаше пистолет. Той бе насочен към сърцето ми. Каза да не издавам звук, иначе щял да ме убие.
Ирина потъна в мълчание, сякаш не искаше да продължи. Сетне, след леко побутване с лакът от страна на Лавон, тя отново заговори:
— Колата внезапно спря и Анатолий отвори вратата с другата си ръка. Видях Григорий да стои на тротоара. Видях съпруга си.
— Анатолий каза ли му нещо?
Жената кимна, като примигна, за да прогони сълзите си.
— Спомняте ли си какво?
— Никога няма да забравя думите му. Каза на Григорий да се качи в колата или аз ще бъда мъртва. Съпругът ми естествено се подчини. Нямаше избор.
Ели изчака за момент, за да може тя да се съвземе.
— Григорий каза ли нещо, след като се качи?
— Каза, че ще направи каквото поискат, че няма нужда да ме нараняват или заплашват по какъвто и да е начин. — Още една пауза. — Анатолий му отвърна да си затваря устата. Иначе щял да пръсне мозъка ми навсякъде в колата.
— Григорий говори ли изобщо с вас?
— Само веднъж. Каза ми, че много съжалява.
— Какво стана после?
— Не каза нито дума повече. Почти не ме поглеждаше.
— Колко време бяхте заедно?
— Само няколко минути. Стигнахме до гараж някъде наблизо. Те качиха Григорий отзад в един ван с маркировка. Някаква служба за почистване.
— А вие къде отидохте?
— Анатолий ме заведе в някаква съседна сграда през един подземен проход и се качихме с асансьор до улицата. Наблизо ни чакаше кола. Зад волана седеше жена. Анатолий ми каза да следвам внимателно инструкциите й. Каза също, че ако някога спомена на някого за това, ще бъда убита. После щели да убият майка ми, а след нея — двамата ми братя заедно с децата им.
В трапезарията на вилата настъпи тягостна тишина. Ирина си запали втора цигара, след това, изтощена от силните емоции, разказа безпристрастно останалите подробности от своето изпитание. За дългото пътуване до крайморския град Харич. Безсънната нощ в хотел „Континентал“. Плаването в бурно море до Хук ван Холанд с ферибота „Стена Британика“. Пътуването обратно към дома с полет 418 на „Аерофлот“, обслужван от екипаж на КЛМ — Холандската кралска авиокомпания. Самолетът излетял от Амстердам в осем и четиридесет вечерта и кацнал на летище Шереметево в два часа сутринта.
— Заедно ли пътувахте с жената или поотделно?
— Заедно.
— Тя каза ли ви някакво име?
— Не, но чух стюардесата да я нарича госпожа Громова.
— Какво стана, като пристигнахте в Москва?
— Една кола с шофьор ме откара до апартамента ми. На следващата сутрин отидох на работа, сякаш нищо не се е случило.
— Те свързаха ли се отново с вас?
— Не.
— Имахте ли чувството, че ви следят?
— Ако е било така, не съм ги видяла.
— А когато получихте поканата да присъствате на семинара в Италия, те не направиха ли нещо, за да ви попречат?
Тя поклати отрицателно глава.
— Изпитахте ли нежелание да дойдете след случилото се с вас?
— Поканата изглеждаше съвсем истинска. Точно като тази на Анатолий. — Тя замълча, после добави: — Предполагам, че няма никаква конференция, нали?
— Не, няма.
— Кои сте вие? — попита Ирина.
— Ние наистина сме приятели на съпруга ви и ще направим всичко по силите си да го върнем заради вас.
— Сега какво ще стане?
— Същото както преди. Ще се върнете на работа в „Галактика“ и ще се престорите, че нищо не се е случило. Разбира се, след като сте посетили третия годишен семинар и изложението на рекламни материали на СИТА.
— Но вие току-що казахте, че той не е реален.
— Реалността е състояние на ума, Ирина. Реалност може да бъде всичко, което поискате.
29. Лаго ди Комо. Лондон
През следващите три дни те внимателно я въведоха в нещата. Описаха й обилната храна, която нямаше да яде, коктейлите с много алкохол, на които нямаше да присъства, и ужасно скучните семинарни занимания, които милостиво щяха да й бъдат спестени. Заведоха я на мразовита обиколка из езерото и на дълга разходка с кола в планините. Напълниха куфарите й с подаръци и брошури за колегите й. И напрегнато очакваха часа на заминаването й. Нито един от тях не се съмняваше в нейната искреност… и никой от тях не искаше да я изпраща обратно в Русия. Когато стана време да си тръгва, тя се качи в самолета си по същия начин, както бе слязла три дни по-рано — с вирната брадичка и наперена походка. Тази вечер те се скупчиха около сигурната връзка, чакайки сигнал от Москва, че Ирина е пристигнала жива и здрава. Той дойде, за тяхно огромно облекчение, няколко минути след полунощ. Шмуел Пелед я бе проследил до дома й и обяви, че не е имала опашка. На следващата сутрин от бюрото си в туристическата агенция „Галактика“ Ирина изпрати имейл на Вероника Ричи от СИТА, с който й благодари за прекрасното пътуване. Синьора Ричи помоли госпожа Булганова да поддържат връзка.