Габриел се канеше да тръгва, когато видя трима от бодигардовете да слизат от рейндж роувъра. Единият застана на пост пред вратата на номер 43, докато другите двама блокираха тротоара в двете посоки. След като периметърът бе обезопасен, входната врата на къщата се отвори и от нея излезе Виктор Орлов, обграден от двете страни с още телохранители. Алон успя да зърне малко от прочутия руски милиардер — само глава с остра прошарена коса и отблясък от розова вратовръзка с огромен уиндзорски възел. Орлов се мушна на задната седалка на бентлито и вратите бързо се затвориха. Няколко секунди по-късно автоколоната се носеше с пълна скорост по Ройъл Хоспитъл Роуд. Габриел поседя на пейката още десетина минути, после стана и се отправи обратно към Виктория.
На охранителната служба на летище Хийтроу й отне по-малко от час да осигури първата партида със снимки на мъжа, известен като Анатолий. За съжаление, нито една от тях не беше много полезна. Габриел не бе изненадан. Всичко около Анатолий подсказваше, че той е професионалист. И като всеки добър професионалист, той знаеше как да се движи из летището, без да бъде заснет от камерите. Меката шапка бе спомогнала много за прикриване на лицето му, но и той бе свършил добра част от работата чрез едва доловими обръщания и движения. Все пак камерите бяха положили достойни усилия: тук уловена упорита брадичка, там частичен профил, на трето място — стисната здраво безкомпромисна уста. Докато преглеждаше снимките в безопасната квартира във Виктория, Алон взе да изпитва все по-голяма увереност. Анатолий беше професионалист, служещ на професионалист. Той играеше играта с парите на Иван.
И двете британски служби провериха снимките в техните база данни на известни руски разузнавачи, но никоя от тях не откри особено голямо съвпадение. Те отделиха шест възможни кандидатури, които бяха отхвърлени по-късно същата вечер от Габриел. Тогава Сиймор реши, че навярно е дошло време да включат в играта страховитите американци. Алон изрази желание лично да направи пътуването. В Америка имаше един човек, когото той гореше от нетърпение да види. Не беше говорил с нея от месеци. Тя му бе писала веднъж. А той й беше нарисувал картина.
30. Щабквартирата на ЦРУ, Вирджиния
Разузнавателните служби наричат шпионите си по различен начин. Службата ги нарича „събиращи агенти“, а отдела, към който работят — Сбирката. Шпионите на ЦРУ са известни като „оперативни работници“ и се използват от Националната тайна служба. Мандатът на Ейдриън Картър като шеф на НТС бе започнал, когато тя още бе известна със старото си име: Дирекция „Операции“. Считан за един от най-талантливите тайни бойци на Управлението, Картър бе участвал във всички големи американски секретни операции, проведени през последните трийсет години. Беше се занимавал с нередовни избори, бе събарял демократично избрани правителства и си бе затварял очите за повече екзекуции и убийства, отколкото искаше да си спомня.
„Правил съм се на Господ в Полша и съм поддържал цяла една година дяволския режим в Салвадор — беше споделил веднъж на Габриел в момент на междуведомствена откровеност. — И като добавка, снабдявах с оръжие фанатичните мюсюлмански бойци в Афганистан, макар да знаех, че един ден те ще сипят огън и смърт върху мен“.
След 11 септември 2001 година Ейдриън Картър бе съсредоточил усилията си главно върху едно нещо: да предотврати друго нападение срещу територията на Америка от силите на световния ислямски екстремизъм. За да изпълни тази задача, той бе използвал тактики и методи, които дори закоравял в битките таен агент като него понякога смяташе за осъдителни. Черни затвори, екстрадиране на заловени, употреба на насилствени техники за разпит: всичко това бе станало публично достояние в ущърб на Картър. Добронамерени водещи журналисти и политици от Капитолия от години жадуваха за кръвта на Ейдриън. Спрягаха го за следващия директор на ЦРУ. Вместо това, той живееше в страх, че един ден ще бъде съден за действията си в глобалната война срещу тероризма. Ейдриън Картър бе опазил Америка от враговете й. И затова щеше да гори вечно в ада.
На следващия ден следобед той очакваше Габриел в конферентната зала на седмия етаж в щабквартирата на ЦРУ — Валхала на раздутата и често нефункционална американска разузнавателна институция. Пълна противоположност на Греъм Сиймор, Картър имаше рошава оредяваща коса и набиващи се на очи мустаци, които бяха излезли от мода заедно с диско музиката, електрическите тенджери за бавно готвене и замразяването на ядрените оръжия. Както бе облечен в момента — с фланелен панталон и жилетка в бургундско червено, — той приличаше на професор от малък университет, от онези, които защитават благородни каузи и постоянно са трън в очите на декана. Картър погледна Габриел над очилата си за четене, сякаш бе леко изненадан да го види, и му подаде ръка. Дланта му бе суха и студена като мрамор.