— Може ли да ти поръчам едно такова? — попита тя, като почука с показалеца си с перфектен маникюр по чашата.
— По-скоро бих изпил лакочистителя ти.
— С резенче лимон ли го искаш или само с лед? — Тя погледна към салонната управителка. — Чаша шампанско, моля. Нещо изискано. Той е имал дълъг ден.
Салонната управителка се отдалечи. Сара се усмихна и вдигна мартинито към устните си.
— Казват, че не е хубаво да се пие вечерта преди полет, Сара.
— Щом мога да преживея една от твоите операции, мисля, че ще мога да преживея и един трансатлантически полет с малко джин в кръвоносната си система.
— Значи в Европа? Там ли те изпраща Картър?
— Ейдриън ме предупреди да бъда нащрек с теб. Няма да измъкнеш информацията от мен.
— Мисля, че имам право да знам.
— Наистина ли? — Сара остави чашата си и се приведе над масата. — Може да ти е трудно да повярваш, Габриел, но аз всъщност не работя за Службата. Назначена съм в Националната тайна служба на ЦРУ, което означава, че не ти, а Ейдриън Картър ми възлага задачите.
— Би ли казала това малко по-високо? Не съм сигурен дали готвачите и миячите на чинии успяха да те чуят.
— Не беше ли ти, който ми каза, че почти всеки важен професионален разговор, който си провеждал, е бил на обществено място?
Истина беше. Безопасните квартири бяха безопасни само ако не бяха подслушвани.
— Поне изключи някои места заради мен. Ще спя по-спокойно, ако знам, че в своята безкрайна мъдрост от Лангли не са решили да те изпратят в Саудитска Арабия или Москва.
— Можеш да спиш спокойно, защото оттам не са решили нищо подобно.
— Значи е в Европа?
— Габриел…
— Каква работа ще вършиш?
Тя въздъхна отчаяно.
— Свързана е с непрестанните усилия на моето правителство да се бори със световния тероризъм.
— Колко храбро. А като си помисли човек, че преди четири години подготвяше изложба, наречена „Импресионисти през зимата“.
— Надявам се, че това беше комплимент.
— Така е.
— Очевидно не одобряваш да работя на терен без теб.
— Вече изказах своите опасения. Обаче Ейдриън ти е шеф, не аз. И ако той мисли, че е уместно, тогава кой съм аз да оспорвам преценката му?
— Ти си Габриел Алон, ето кой си.
Появи се сервитьор. Той им даде по едно меню и накратко ги запозна с вечерните специалитети. Когато си отиде, Габриел прегледа предястията и колкото се може по-безпристрастно попита дали Михаил е наясно за пътуването на Сара. Тъй като въпросът му бе посрещнат с мълчание, той вдигна очи и видя, че тя го гледа напрегнато, с порозовели страни.
— Добре е, че не се държеше така, когато беше около Зизи и Иван — подхвърли Алон.
— Михаил ли ти каза?
— Всъщност шефът на Националната тайна служба го спомена в един разговор.
Сара не отговори нищо.
— Значи е вярно, така ли? Наистина ходиш с член на моя екип.
— Ревнуваш или си ядосан?
— Защо, за бога, да ревнувам, Сара?
— Не можех вечно да изпитвам несподелена любов към теб. Трябваше да продължа.
— И не можа да намериш друг, освен човек, работещ за мен?
— Странно е как се получи. Предполагам, че в Михаил имаше нещо, което ми се стори познато.
— Връзката с мъж, който работи за разузнавателната служба на чужда страна, не е най-умният ход за кариерата ти, Сара.
— В Лангли имат проблем със задържането на блестящ млад талант. Те са склонни да променят някои стари правила.
— Може би ще трябва да си поговоря на четири очи с шефа на отдел „Кадри“. Може да се разколебаят.
— Не би посмял, Габриел. Ти също нямаш право да се намесваш в личния ми живот.
Личният живот на Сара, помисли си Алон, бе напълно съсипан в 9,03 часа сутринта на 11 септември 2001 година, когато самолетът на „Юнайтед Еърлайнс“, изпълняващ полет 175, се бе разбил в Южната кула на Световния търговски център. На борда на обречения самолет бил младият, завършил Харвард адвокат Бен Калахан. Бен успял да проведе един разговор през последните мигове от живота си — и той бил със Сара. Оттогава тя бе допуснала да се влюби само в един друг мъж. За съжаление, този мъж беше Габриел.