— Трябваше да помислиш повече и по-сериозно, преди да се обвържеш с човек, който убива хора, за да се прехранва. Михаил е извършил много ужасни неща заради родината си. — Алон замълча, после добави: — Неща, които понякога ще му пречат да бъде край теб.
— Напомня ми за някого, когото познавам.
— Това не е шега, Сара. Става дума за твоя живот. Освен това е всеизвестно, че на израелските мъже не може да се разчита. Достатъчно е да попиташ някоя средностатистическа израелка.
— Всъщност израелските мъже, които познавам, са направо чудесни.
— Това е, защото ние сме най-добрите от най-добрите.
— В това число и Михаил?
— Нямаше да е в моя екип, ако не беше такъв. Колко време си прекарала с него?
— Той идва тук няколко пъти и веднъж се срещнахме в Париж.
— За теб е опасно да бъдеш сама в Париж.
— Не бях сама. Бях с Михаил. — Помълча и добави: — То е почти като да съм с теб.
Думите й увиснаха за момент между тях.
— Затова ли е всичко, Сара?
— Габриел, моля те.
— Защото ще се почувствам зле, ако Михаил бъде наранен по някакъв начин.
— Сигурна съм, че единствената, която ще пострада, ще съм аз.
— Не и ако зависи от мен.
Тя се усмихна за първи път, откакто бе споменато името на Михаил.
— Щях да ти кажа тази вечер. Ние просто изчаквахме, докато се уверим, че е… — Гласът й секна.
— Докато се уверите за какво?
— Че е истинско.
— И така ли е?
Тя хвана ръката му.
— Не се разстройвай, Габриел. Надявах се, че бихме могли да го отпразнуваме.
— Не съм разстроен.
Сара погледна към чашата му с шампанско. Той не я беше докоснал.
— Искаш ли нещо друго?
— Лакочистител. С лед и резенче лимон.
Тъй като Габриел бе пристигнал във Вашингтон със знанието на ЦРУ, от интендантството му бяха дали не толкова безопасна квартира на Тънлоу Роуд, в северната част на Джорджтаун. По някаква странна прищявка на съдбата апартаментът гледаше към входа на руското посолство. Докато Алон пресичаше фоайето, сигурният му мобилен телефон завибрира в джоба на палтото му. Беше Ейдриън Картър.
— Къде си?
Габриел му каза.
— Имам нещо, което трябва да видиш веднага. Ще те вземем.
Връзката бе прекъсната. Петнайсет минути по-късно Алон се настани на задната седалка на черния седан на Картър на Ню Мексико Авеню. Ейдриън му подаде лист хартия: запис на прихванат от Агенцията за национална сигурност разговор, проведен предната вечер в Москва. Подслушваният беше Иван Харков. Той бе говорил с някого от щабквартирата на ФСБ на Лубянския площад. Макар че по-голямата част от разговора бе водена на кодиран разговорен руски език, беше ясно, че Иван е дал нещо на ФСБ и сега иска да му го върнат. Това нещо бе Григорий Булганов.
— Прав беше, Габриел. Иван е предал Григорий на ФСБ, за да могат и те да си уредят сметките с него. Очевидно разпитите във ФСБ вървят твърде бавно за вкуса на Харков. Той е похарчил много пари, за да пипне Григорий, и вече се е уморил да чака. Обаче добрата новина е, че Булганов е жив.
— Има ли някакъв начин да накарате ФСБ да го задържат при тях?
— Никакъв. Нашите отношения с руските служби се влошават с всеки изминал ден. Няма начин те да допуснат намесата ни в чисто вътрешни дела. А и честно казано, ако ролите бяха разменени, и ние нямаше да го допуснем. От тяхна гледна точка, Григорий е изменник и предател. Бъди сигурен, че искат да го убият толкова много, колкото и Иван.
— Има ли нещо за мен от Центъра за контраразузнаване?
— Не още. Кой знае? Може твоят приятел Анатолий да е дух.
— Не вярвам в духове, Ейдриън. Ако знаем нещо за Иван, то е, че не би поверил отвличането на Григорий на някого, когото не познава.
— Така действа той. Всичко за него е лично.
— Така че е възможно някой, който е прекарал доста време край Иван, да е срещал този мъж в някакъв момент. — Габриел направи пауза. — Кой знае, Ейдриън? Тя може даже да знае истинското му име.
Картър нареди на шофьора да кара обратно към безопасната квартира, после погледна към Алон.