Филдинг се понесе с пълна скорост през поляната. Докато стигнат до следващата редица дървета, Алон бе скъсил разстоянието. След осемстотин метра пътят се заизкачва по стръмен хълм. Въпреки че бе изринат от снега и опесъчен по-рано тази сутрин, повърхността му вече бе здраво замръзнала. Филдинг напредваше без проблем, но Алон полагаше огромни усилия, за да не буксува фордът. Той превключи двигателя на ниска предавка и опита отново. Този път гумите осъществиха сцепление с леда и автомобилът бавно пое към билото. За десетте секунди, които му бе отнела маневрата, Филдинг бе изчезнал от погледа му. Габриел го откри минута по-късно, спрял на едно разклонение. Те поеха наляво и караха още три километра, докато стигнаха до поляна в най-високата част на имението.
В средата на поляната се издигаше голяма, типично адирондакска вила; островърхият й покрив и просторните тераси гледаха на югоизток към слабата топлина на обедното слънце и замръзналите езера Сейнт Риджис. Близо до края на гората се издигаше втора вила — по-малка от главната къща, но величествена сама по себе си. Между двете постройки имаше ливада, на която две топло облечени деца усилено правеха снежен човек, наблюдавани от висока тъмнокоса жена, облечена с кожух. Като чу шума от приближаващите се автомобили, тя се обърна с бдителността на животно, но след няколко секунди вдигна ръка за поздрав.
Габриел паркира зад джипа на Филдинг и изключи двигателя. Докато успее да отвори вратата, жената вече тичаше тромаво към него през дълбокия до коляно сняг. Тя обви ръце около шията му и го целуна по двете бузи.
— Добре дошъл на единственото място в света, където Иван никога не ще ме открие — каза Елена Харкова. — Боже мой, Габриел, не мога да повярвам, че наистина си тук.
33. Северната част на щата Ню Йорк
Обядваха в просторната трапезария, обзаведена в стил рустик, под традиционния за Адирондак полилей от еленови рога. Елена седеше пред високия прозорец, през който се виждаха далечните езера, Анна бе от лявата й страна, Николай — от дясната. Въпреки че миналото лято Габриел бе осъществил в Южна Франция едно на вид легално отвличане на близнаците на Харков, той никога преди не ги беше виждал лично. Сега бе поразен от външния им вид, както бе била и Сара при първата си среща с тях. Анна — висока, тъмнокоса и надарена с вродена изисканост, бе по-малко копие на майка си; Николай — рус и набит, с голямо изпъкнало чело — бе самият двойник на прословутия си баща. И наистина през иначе приятния обяд Алон имаше неприятното чувство, че неговият най-неумолим враг Иван Харков дебне всяко негово движение от другата страна на масата.
Беше поразен и от говора им. Английският им беше перфектен и в него се долавяше съвсем слаб руски акцент. Не е изненадващо, помисли си той. В много отношения децата на Харков едва можеха да се нарекат руснаци. Те бяха прекарали по-голямата част от живота си в имението в Найтсбридж и бяха посещавали първокласно лондонско училище. През зимата бяха карали ваканциите си в Куршевел, а през лятото бяха отивали на юг, във Вила Солей — палата на Иван на морския бряг в Сен Тропе. Колкото до Русия, тя беше място, което бяха посещавали за няколко седмици годишно само за да поддържат връзка с корените си. Анна, по-разговорливата от двамата, говореше за родината си, сякаш бе нещо, за което е чела в книгите. Николай каза малко. Той само гледаше Габриел, сякаш подозираше, че неочакваният обеден гост по някакъв начин е виновен за факта, че сега живее на върха на планина в Адирондак, вместо в Западен Лондон и Южна Франция.
Когато обедът приключи, децата целунаха майка си по бузата и покорно отнесоха съдовете си в кухнята.
— Отне им малко време, докато свикнат да живеят без прислужници — каза Елена, когато те излязоха. — Мисля, че е по-добре да поживеят известно време като нормални деца. — Усмихна се на абсурдността на думите си. — Е, почти нормални.
— Как се справят с приспособяването?
— Както можеше да се очаква при тези обстоятелства. Животът, който познаваха, свърши само за миг, защото техните бодигардове бяха спрени за превишена скорост, докато напускаха плажа на Сен Тропе. Подозирам, че те са единствените, спрени за превишена скорост в Южна Франция през цялото лято.
— Жандармеристите могат да бъдат много непредсказуеми при съблюдаването на правилника за движение по пътищата.