Но животът понякога се преобръща за един миг. Животът на Габриел се беше променил една вечер във Виена за времето, нужно на детонатора да взриви пластичния експлозив, поставен под колата му. За Елена Харкова това се бе случило вечерта, когато случайно бе подслушала телефонния разговор между съпруга си и шефа на неговата охрана Аркадий Медведев. Изправена пред възможността хиляди невинни хора да загинат заради алчността на съпруга й, тя бе избрала да го предаде, вместо да запази мълчание. Действията й я бяха отвели в една усамотена вила сред планините над Сен Тропе, където тя бе предложила да помогне на Габриел да открадне секретните документи на Иван. Последвалата операция едва не бе завършила със смъртта им. Една картина щеше завинаги да остане сред ужасната галерия от спомени на Алон: Елена Харкова, завързана за един стол в склад на мъжа й, и Аркадий Медведев, допрял пистолета си до главата й. Аркадий искаше Габриел да му разкрие местонахождението на Анна и Николай. Елена бе готова да умре, но не и да отговори.
По-добре натисни спусъка, Аркадий, защото Иван никога няма да получи децата.
Сега, седнал пред камината в големия салон на вилата в Адирондак, Алон й съобщи новината, че Харков е успял да отвлече Григорий Булганов — мъжа, който бе спасил живота им онази нощ. Както и че старата й приятелка от Ленинградския държавен университет Олга Сухова е била обект на покушение в Оксфорд. Елена прие новината спокойно, сякаш бе информирана за отдавна очаквана смърт. След това взе снимката, на която се виждаше мъж, стоящ в залата за пристигащи на летище Хийтроу. Внезапното помръкване на лицето й веднага подсказа на Габриел, че пътуването му не е било напразно.
— Виждала ли си го преди?
Тя кимна утвърдително.
— В Москва, преди много време. Беше чест посетител на нашия дом в Жуковка.
— Сам ли идваше?
Елена поклати отрицателно глава.
— Само с Аркадий.
— Казвал ли ти е някога името си?
— Никога не ми казваха имената си.
— И никога не си го чувала случайно?