Стаята, в която влезе, бе пълна с останки от минали операции, а и както твърдяха някои, бе обитавана от техните призраци. До обикновените работни маси седяха членовете на екипа на Габриел: Дина, Римона, Яков, Йоси, Ели Лавон и Михаил. Към тях се бяха присъединили още петима служители: двама универсални оперативни агенти — Одед и Мордекай, и трима млади гении от техническия отдел, които бяха специалисти по тайни компютърни операции. Това бяха същите трима младежи, които бяха изпразнили банковите сметки на Иван в дните след бягството на съпругата му. През изминалите няколко дни техните стряскащи умения бяха насочени към финансовите авоари на друг руски олигарх — Виктор Орлов.
Габриел застана в предната част на стаята и огледа лицата пред себе си. На тях видя само гняв и решителност. Същите тези мъже и жени бяха провели едни от най-дръзките и опасни операции в историята на Службата. В този момент никой не се съмняваше в способността им да открият Киара и да я върнат у дома. Ако се проваляха по някаква причина, тогава щяха да леят сълзи. Но не и сега. Не и пред Габриел.
Той стоеше мълчаливо пред тях, като погледът му бавно се местеше от една стена на друга, обхождайки снимките на мъртвите: Халед ал Халифа, Ахмед бен Шафик, Зизи ал Бакари, Юсуф Рамадан… Разбира се, имаше много повече, толкова, че не можеше да си ги спомни. Всички те бяха убийци и всеки от тях заслужаваше смъртната присъда, изпълнена от Алон. Трябваше да убие и Иван. Сега той бе заловил съпругата му. Независимо от изхода, Харков щеше да прекара остатъка от живота си като преследван човек. Същото очакваше и всеки, който, макар и слабо, бе свързан със случая. Те нямаха шанс да оцелеят. Алон щеше да ги открие всичките, независимо колко време щеше да му отнеме. И щеше да убие всекиго от тях.
Обаче засега наказанието на виновните трябваше да почака. Единственото важно нещо бе откриването на Киара. Щяха да започнат издирването, като намерят мъжа, който бе планирал и извършил отвличането й. Мъжа, който се бе представил на Ирина Булганова като Анатолий, приятел на Виктор Орлов. Мъжа, който току-що бе допуснал най-голямата грешка в професионалната си кариера. Сега Габриел закачи снимката му сред галерията от мъртъвци. После разказа неговата история на екипа си.
Недалеч от булевард „Цар Саул“ има паметник. Той е посветен на хората, които са служили тайно и са загинали. Издялан е от гладък пясъчник и има формата на мозък, защото основоположниците на Израел вярвали, че само умът ще опази страната им от онези, които искат да я разрушат. Върху стените на паметника са издълбани имената на загиналите и датата на смъртта им. Другите подробности от живота и кариерата им са заключени в Архива. Там са почетени над петстотин офицери от различните израелски служби. Седемдесет и пет са от Службата. В следващите дни щяха да бъдат добавени още две имена — двама добри младежи бяха загинали заради това, че Габриел се бе опитал да спази едно свое обещание.
— Киара Дзоли — каза той — няма да бъде третото име.
Сега италианската полиция полагаше неимоверни усилия да я намери. Със спокоен и безстрастен глас Алон заяви, че тези усилия ще бъдат безрезултатни. По всяка вероятност Киара е била изведена от територията на Италия още преди да е започнало издирването й. В този момент тя можеше да е навсякъде. Можеше да е на път на изток през бившите земи на Съветската империя, които руснаците наричаха „близката чужбина“. Или вече бе някъде в Русия.
— Или може изобщо да не е в Русия — добави Габриел. — Иван контролира една от най-големите компании за корабни и самолетни превози. Той има възможност да скрие Киара навсякъде по света. Има възможност да я мести до безкрайност.
Това означаваше, че Харков има нечестно предимство. Но те също разполагаха със средства. Иван не беше отвлякъл Киара само за да я убие. Със сигурност той искаше нещо друго. Това им даваше време и пространство за маневриране.
— Не много време — вметна Габриел. — И много малко пространство.
За начало щяха да се опитат да открият мъжа, когото Харков бе използвал като инструмент за отмъщение. Засега той бе само като леки щрихи на иначе бяло платно. Те щяха да допълнят картината. Този мъж не се бе материализирал от въздуха. Той имаше име и минало. Имаше семейство. Живееше някъде. Той съществуваше. Всичко около него подсказваше, че е бивш служител на КГБ, специализиран в намирането на хора, които не искат да бъдат открити. Човек, който можеше да направи хора да изчезнат безследно. Човек, който сега работеше за богати руснаци като Иван Харков.