Такъв човек не живее във вакуум. Той със сигурност бе познат на хора, които искат да се възползват от услугите му. Те щяха да намерят такъв човек. И щяха да започнат търсенето си в града, където случаят бе започнал: руския град, наричан понякога Лондон.
38.
Макар че нямаше как да го знае, Габриел бе прав поне за едно нещо: Киара не бе останала дълго на територията на Италия. В действителност само часове след отвличането й тя бе откарана на изток през страната до едно рибарско село в областта Марке. Там бе качена на борда на рибарски кораб, който излезе в открито море уж за нощен риболов в Адриатическо море. В два часа и петнайсет минути, когато полицаите от държавната полиция застанаха на пост по италианските гранични пунктове, тя бе прехвърлена на частна яхта, наречена „Анастасия“. До зори яхтата бе стигнала до едно тихо пристанище на брега на Черна гора — извоювалата наскоро своята независимост бивша югославска република, която сега подслоняваше хиляди руски имигранти и бе важна база за операциите на руската мафия. Киара не остана дълго и в тази страна. В средата на сутринта, когато самолетът на Габриел кацаше на летище „Бен Гурион“, тя бе качена на транспортен самолет на едно летище край столицата на Черна гора. Според бордовите документи, самолетът бе собственост на търговска компания със седалище на Бахамите, наречена „Луко Транс“. Обаче в тях не бе отбелязано, че „Луко Транс“ всъщност е фасада на корпорация, ръководена не от някой друг, а от Иван Харков. Не че това щеше да има значение за черногорските митнически служители. Подкупът, който те получиха, за да не проверяват самолета и неговия товар, надвишаваше тройно месечните им заплати.
Всичко това бе неизвестно за Киара. В действителност последният й ясен спомен бе за кошмара пред входа на Вила дей Фиори. Беше тъмно, когато пристигнаха. Изтощена от операцията край Лаго ди Комо, тя бе дремала на пресекулки по време на дългото пътуване и се събуди, когато Лиор намали пред портата. За да бъде отворена, трябваше да се набере шестцифрен код. Лиор тъкмо го въвеждаше в електронния панел, когато мъжете с черни качулки изскочиха между дърветата. Оръжията им посяха смърт почти безшумно. Първо бе улучен Моти, после и Лиор. Киара тъкмо посягаше към беретата си, когато й бе нанесен единичен обезвреждащ удар отстрани на главата. След това тя усети убождане в дясното бедро — инжекция със седатив, от която главата й се замая и краката й натежаха като олово. Последното нещо, което си спомняше, бе лицето на жена, надвесена над нея. Дръж се прилично и може да те оставим жива — каза жената на английски с руски акцент. Сетне женското лице се разми пред погледа й и Киара загуби съзнание.
Озова се в свят, който бе наполовина сън, наполовина спомени. Часове наред тя бродеше изгубена по улиците на родната си Венеция, докато приливните вълни се вихреха около коленете й. В една църква в Канареджо Киара откри Габриел, седнал на върха на едно скеле, който си говореше тихо със свети Кристофър и свети Йероним. Тя го отведе в една къща край канала, близо до старото еврейско гето, и се люби с него върху чаршафи, подгизнали от кръв, докато съпругата му — Леа, ги гледаше от инвалидната си количка, скрита в мрака. Пред очите й се занизаха картини: някои — кошмарно нарисувани, други — пресъздадени точно. Преживя отново деня, в който Габриел й каза, че никога не би могъл да се ожени за нея, както и деня — две години по-късно, — когато той я изненада със сватбата им, организирана в къщата на Шамрон, на терасата, гледаща към Генисаретското езеро. Мина с Габриел през покрития със сняг концентрационен лагер Треблинка и коленичи до смазаното му от бой тяло в едно влажно английско пасище, молейки го да не умира.
Най-накрая видя Габриел в градината в Умбрия, обградена със стени от етруски камък. Той играеше с едно дете — не това, което бе загубил във Виена, а детето, което Киара му бе родила. Сега детето растеше в нея. Беше пълна глупачка да лъже Габриел. Ако му бе казала истината, той нямаше да отиде в Лондон, за да спази обещанието си към Григорий Булганов. А тя нямаше да е пленница на някаква рускиня.
Жена, която сега се бе надвесила над нея. Със спринцовка в ръка.
Тя имаше млечнобяла кожа и бистри сини очи и изглежда, й бе трудно да пази равновесие. Това не беше нито сън, нито халюцинация. В този момент Киара и непознатата бяха изненадани от силен порив на вятъра насред Адриатическо море. Киара нямаше представа за това. Тя само видя как жената едва не падна, докато й слагаше инжекцията със седатив, като заби иглата с доста повече сила, отколкото бе необходимо. Изпадайки отново в безсъзнание, Киара пак се върна в градината в Умбрия. Габриел се сбогуваше с детето. То се залута в една слънчогледова нива и изчезна.