Киара се събуди на следващия ден, този път от бръмченето на летящ самолет и вонята на собственото си повръщано. Жената пак се бе надвесила над нея с нова пълна спринцовка в ръка. Киара обеща да се държи добре, но рускинята поклати глава и заби иглата. Когато наркотикът започна да действа, Киара се видя да тича като обезумяла сред слънчогледите и да търси детето си. После нощта се спусна като завеса и тя заплака истерично, без да има кой да я утеши.
Когато пак дойде в съзнание, изпита усещането за силен студ. За момент си помисли, че е още една халюцинация. После си даде сметка, че е права и някак си върви през сняг. Ръцете й бяха оковани с белезници и завързани към тялото с тиксо, а на глезените й имаше окови. Веригата на оковите ограничаваше крачките й и тя едва се тътреше. Това сякаш изобщо не интересуваше двамата мъже, които я държаха под мишниците. Те като че ли разполагаха с цялото време на света. Същото се отнасяше и за жената с млечнобялата кожа.
Тя вървеше на няколко крачки пред тях към малка хижа, обградена от брези. Пред нея бяха паркирани два мерцедеса седан. Съдейки по ниското им шаси, бяха изцяло бронирани. Върху багажника на единия се бе подпрял някакъв мъж с черно кожено палто, прошарена коса и глава като купол на танк. Киара никога не го беше срещала лично, но бе виждала много пъти лицето му на снимки от наблюдение. Силният аромат на афтършейва му го обгръщаше като невидима мъгла сред мразовития въздух. Мирис на сандалово дърво и пушек. Ароматът на могъществото. Ароматът на дявола.
Дяволът се усмихна съблазнително и докосна лицето й. Киара се отдръпна, защото внезапно й се прииска да повърне. По заповед на дявола двамата мъже я замъкнаха в хижата и я поведоха надолу по тясно дървено стълбище. В долния му край имаше масивна метална врата с дебело хоризонтално резе. Тя водеше към малка стая с циментов под и варосани стени. Мъжете я блъснаха вътре и затръшнаха вратата. Киара остана да лежи неподвижно на пода, като тихо плачеше и трепереше от непоносимия студ. Минута по-късно, когато очите й привикнаха към тъмнината, тя си даде сметка, че не е сама. Подпрян в единия ъгъл, седеше мъж със завързани ръце и крака. Въпреки оскъдната светлина, Киара забеляза, че не се е бръснал от доста дни. Видя също, че е зверски пребит.
— Съжалявам да ви видя тук — каза той тихо. — Вие сигурно сте съпругата на Габриел.
— Кой сте вие?
— Казвам се Григорий Булганов. Не говорете повече. Иван подслушва.
39. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив
Службата се гордееше със способността си да реагира бързо по време на криза, но дори и калените в битки ветерани по-късно щяха да клатят учудено глава на скоростта, с която екипът на Габриел се залови за работа. Те принудиха анализаторите от изследователския отдел да прегледат отново досиетата и извадиха душата на офицерите, работещи с информатори, да изстискат от източниците си и най-малката информация. Измъкнаха от финансовия отдел четвърт милион евро и уведомиха интендантството, че нужните им сигурни квартири ще бъдат поискани с минимално или никакво предизвестие. И накрая предварително разположиха из Европа толкова електронна техника и оръжие, колкото да започнат една малка война. Но пък такова и бе тяхното намерение.
За щастие Габриел нямаше да воюва сам. Той имаше двама могъщи съюзници с голямо влияние и глобални възможности: единия — във Вашингтон, а другия — в Лондон. От Ейдриън Картър взе назаем един актив — агентка, която наскоро бе изпратена в Европа с временна задача. От Греъм Сиймор поиска едно нощно нападение. Мишената щеше да е мъж, който веднъж се бе похвалил, че знае повече за случващото се в Русия, отколкото самият руски президент. Сиймор щеше да се занимава с подготвителната работа и логистиката. Олга Сухова щеше да бъде острието на меча.
Това беше роля, която дълго време бе запазена за Шамрон. Сега той нямаше друга работа, освен да обикаля притеснено по етажите или да досажда. Ари току надничаше над нечие рамо, шепнеше на ухо и на няколко пъти привикваше Узи и Габриел в коридора и назидателно им размахваше късия си дебел показалец. И всеки път чуваше един и същ отговор: Да, Ари, знаем. Помислихме за това. И честно казано, те наистина бяха помислили за даденото нещо. Защото ги бе обучавал Шамрон. Защото те бяха най-добрите от най-добрите. Защото му бяха като синове. И защото сега можеха да вършат тази работа без помощта на Стареца.