— Виж снега, Габриел. Не е ли прекрасен?
— Да, Леа, прекрасен е.
— Снегът опрощава греховете на Виена. Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят бомби. — Тя пак го погледна. — Увери се, че коланът на седалката на Дани е добре закопчан. Улиците са хлъзгави.
— Той е добре, Леа.
— Дай ми целувка.
Габриел притисна устни до покритата й с белези буза. Леа прошепна:
— Една последна целувка.
В Тел Авив и предградията му има мрежа от безопасни квартири на Службата, известни като „преходни обекти“. Те са места, където по принцип и по традиция оперативните агенти прекарват последната си нощ, преди да тръгнат от Израел за мисии в чужбина. Тази нощ нито Габриел, нито някой от членовете на екипа му си направи труда да отиде до отредената му квартира. Нямаше време. Всъщност те работиха здраво през цялата нощ и пристигнаха толкова късно на летище „Бен Гурион“, че служителите на „Ел Ал“ трябваше да им спестят обичайните процедури за безопасност. В друго нарушение на традицията, целият екип пътува с един и същ самолет: полет 315 на „Ел Ал“ за Лондон. Само Габриел имаше роля, която трябваше да изиграе тази вечер; той се отдели от останалите на летище Хийтроу и се отправи към Чейни Уок в Челси. Малко след шест часа Алон зави по „Чейни Гардънс“ и почука два пъти с кокалчето на показалеца си по задната врата на един черен ван без маркировка. Греъм Сиймор отвори вратата и му направи знак да се качи. Мишената бе на мястото. Мечът бе готов. Нощното нападение скоро щеше да започне.
40. Челси, Лондон
Говореше се, че Виктор Орлов делял хората на две категории: такива, които искат да бъдат използвани, и такива, които са твърде глупави, за да си дадат сметка, че са били използвани. Имаше някои, които биха добавили и трета категория: хора, които са склонни Виктор да открадне парите им. Той не криеше факта, че е хищник и „барон разбойник“. Всъщност Орлов носеше с гордост тези прозвища, както носеше италианските си костюми за по десет хиляди долара и марковите си раирани ризи, ушити специално за него от един шивач в Хонконг. Драматичното рухване на комунизма бе дало възможност на Орлов да спечели много пари за кратко време и той се бе възползвал от това. Виктор рядко се извиняваше за нещо, още по-малко за начина, по който бе забогатял. „Ако се бях родил в Англия, парите ми можеха да бъдат спечелени почтено — бе казал той на един британски журналист скоро след като се бе установил в Лондон. — Обаче съм се родил в Русия и натрупах руско богатство“.
Притежаващ вродена наклонност към математиката, Орлов бе работил като физик към съветската програма за ядрено оръжие, когато империята окончателно рухна. Докато повечето му колеги продължиха да работят без заплати, Орлов реши да се залови с бизнес и скоро спечели малко състояние, като внасяше компютри, битова техника и други западни стоки за зараждащия се руски пазар. Обаче истинското му богатство дойде по-късно, след като придоби най-голямата руска металургична компания и сибирския нефтен гигант „Русойл“. Списание „Форчън“ обяви Виктор Орлов за най-богатия човек в Русия и един от най-влиятелните бизнесмени в света. Не беше зле за бивш правителствен физик, който някога трябваше да дели една комунална квартира с още две съветски семейства.
Обаче в бруталния свят на руския гангстерски капитализъм богатство като това на Орлов можеше да бъде и опасно нещо. Бързо натрупано, то можеше да изчезне само за миг. Можеше да направи неговия притежател и семейството му обект на завист, а понякога и на насилие. Виктор бе преживял най-малко три атентата и според слуховете, на свой ред бе наредил да бъдат убити няколко души за отмъщение. Но най-голямата заплаха за богатството му бе дошла не от онези, които искаха да го убият, а от Кремъл. Сегашният руски президент смяташе, че хора като Орлов са ограбили най-ценните активи на страната, и имаше намерение да ги открадне обратно. Малко след като бе дошъл на власт, той извика Виктор в Кремъл и поиска две неща: неговата металургична компания и „Русойл“. „И не си пъхай носа в политиката — добави той, — иначе ще ти го отрежа“. Орлов се съгласи да се откаже от интересите си в металургията, но не и от нефтената си компания. Президентът не беше във възторг. Той веднага нареди на прокурорите си да започнат разследване за измами и подкупи и след седмица бе издадена заповед за арестуването на Орлов. Виктор мъдро отлетя за Лондон. Обект на искане за екстрадиране от страна на руснаците, той бе запазил формален контрол над акциите си в „Русойл“, които сега бяха оценени на дванадесет милиарда долара. Обаче те бяха юридически замразени, недосегаеми както за Орлов, така и за човека, който искаше да си ги върне — руския президент.