— А, да, сега се сетих! Ако си спомням добре, много ви се ядосах, защото не се заинтересувахте от ценната информация, която имах за вас.
— Ако бях публикувала материала, който искахте да напиша, щяха да ме убият.
— Неустрашимата Олга Сухова се е уплашила? Това никога преди не ви е спирало. От онова, което чух, имате късмет, че сте жива. От Кремъл така и не казаха какво се е случило на онова стълбище миналото лято, но аз знам истината. Разследвали сте Иван Харков и той се е опитал да ви накара да замълчите. Завинаги.
Олга не отговори.
— Значи не отричате, че се е случило това?
— Източниците ви винаги са били безпогрешни, Виктор.
Той прие комплимента с едно завъртане на очилата.
— Срамота е, че досега не сме имали възможност да се срещнем отново. Както можете да очаквате, следях случая ви с голям интерес. Опитах се да намеря начин да осъществя връзка с вас, след като бягството ви стана публично достояние, но бяхте доста трудна за откриване. Помолих моите приятели в британското разузнаване да ви предадат съобщение от мен, но те отказаха.
— Защо просто не попитахте Григорий къде съм?
Очилата застинаха само за няколко секунди.
— Направих го, но той отказа да ми съобщи. Знам, че двамата сте приятели. Предполагам, че не иска да ви дели.
Олга си отбеляза наум използваното време: Знам, че двамата сте приятели… Той като че ли не знаеше за изчезването на Григорий, освен ако не лъжеше, което бе напълно възможно. Виктор Орлов бе генетично неспособен да казва истината.
— Предишният Виктор нямаше да си направи труда да пита Григорий къде се крия. Той просто щеше да нареди да го проследят.
— Не си мислете, че не ми е минавало през ума.
— Но не го направихте?
— Да проследя Григорий? — Той поклати глава. — Британците дават на бодигардовете ми доста голяма свобода на действие, но никога нямаше да толерират частна проследяваща операция. Не забравяйте, че още съм руски гражданин. Също така съм обект на официално искане за екстрадиране. Опитвам се да не правя нищо, с което да ядосам моите британски домакини.
— Нищо, освен да критикувате Кремъл, когато си поискате.
— Те не могат да очакват, че ще мълча. Когато видя неправда, изпитвам нужда да говоря. Такъв съм си по природа. Затова с Григорий се разбираме така добре. — Направи пауза. — Впрочем как е той?
— Григорий ли? — Тя отпи от чая си и отговори, че от няколко седмици не е говорила с него. — А вие?
— Всъщност онзи ден накарах един от моите сътрудници да му позвъни. Той така и не се обади. Предполагам, че е много зает с книгата си. — Орлов я погледна съзаклятнически. — Някои от моите хора са работили тайно с Григорий. Както можете да очаквате, искам тази книга да пожъне голям успех.
— Защо ли не съм изненадана, Виктор?
— Такъв съм си. Харесва ми да помагам на другите. Затова ми е толкова приятно, че сте тук. Разкажете ми за историята, над която работите. Кажете с какво мога да ви бъда полезен.
— Това е историята на един беглец. Беглец, който безследно изчезва.
— Този беглец има ли си име?
— Григорий Николаевич Булганов.
Във вана за наблюдение Греъм Сиймор свали слушалките и погледна Габриел.
— Много добре изиграно.
— Тя е добра, Греъм. Много е добра.
— Ще мога ли да я ползвам, когато приключиш?
Алон сложи пръст пред устните си. Виктор Орлов отново заговори. Те чуха забързаната му тирада на руски, последвана от гласа на преводача:
Кажете ми какво знаете, Олга. Разкажете ми всичко.
42. Челси, Лондон
Орлов внезапно целият бе в движение. Очилата се въртяха, пръстите барабаняха по задната облегалка на дивана, клепачът на лявото му око неспокойно потрепваше. Като дете, това потрепване го бе направило прицел на безмилостни закачки и тормоз. Беше го накарало да изгаря от омраза и тази омраза го бе довела до успеха. Виктор Орлов искаше да победи всички. И всичко бе заради потрепването на лявото му око.
— Сигурна ли сте, че е изчезнал?
— Да.