— Какво знаем за миналото му?
— Определено е бил от КГБ. Работел е в Девето управление — отдела, който е охранявал съветските лидери и Кремъл. Очевидно накрая Чернов е бил назначен в охраната на Горбачов.
— А когато КГБ бе разформировано?
— Побързал е да започне частна практика. Основал е охранителна компания в Москва и е давал съвети на новобогаташите как да опазят себе си и ценностите си. Доста е преуспял.
— Кога е открил офис тук?
— Преди пет години. Известно време е създавал главоболия на Лангли. Американците няма да пролеят и сълза, ако го сполети някой инцидент.
— На каква възраст е?
— На четиридесет и шест години.
— В добра физическа форма, предполагам.
— Фигурата му е като мавзолея на Ленин и поддържа формата си.
Навот подаде на Габриел своя джобен компютър. На екрана се виждаше снимка от наблюдението, направена по-рано този следобед. Тя показваше Чернов на влизане в неговата офис сграда. Беше едър мъж, висок над един и осемдесет, доста оплешивял и с малки очички на кръглото си месесто лице.
— Има ли си лична охрана?
— Разкарва се из града с голямо черно ауди седан. Прозорците очевидно са бронирани. Такъв е и мъжът, който седи до него. Бих казал, че и шофьорът, и бодигардът са изключително добре въоръжени.
— Семейство?
— Бившата му съпруга и децата са в Москва. Има си приятелка тук, в Женева.
— Швейцарка?
— Рускиня. Хлапачка от провинцията. Продава ръкавици на ъгъла на офис сградата на Чернов.
— Тази хлапачка има ли си име?
— Людмила Акулова. Тази вечер ще вечерят навън. В ресторант, наречен „Лез Армюр“.
Габриел го знаеше. Ресторантът се намираше в Стария град, близо до кметството.
— В колко часа?
— В осем и половина.
— На какво разстояние е апартаментът на Владимир от „Лез Армюр“?
— Не е далече. Той живее близо до катедралата.
— Какво представлява сградата?
— Малка и традиционна. На входната врата има домофон с клавиатура. Обитателите могат да използват ключовете си или да наберат кода. Ние огледахме вътре този следобед. Има асансьор, но апартаментът на Владимир е на първия етаж.
— А улицата?
— Тиха е дори по обяд. През нощта… — Гласът на Навот заглъхна. — … е пълно мъртвило.
— Ял ли си някога в „Лез Армюр“?
— Не мога да кажа, че съм имал това удоволствие.
— Ако те седнат да вечерят в осем и половина, ще стане доста късно, докато се приберат в апартамента. Тогава ще го хванем.
— Предполагаш, че Людмила ще го придружава?
— Да, Узи. Така предполагам.
— Какво ще правим с нея?
— Ще й изкараме акъла и ще я зарежем там.
— А какво ще правим с шофьора и бодигарда?
— Ще имам нужда от тях, за да подсиля становището си.
— Ще ни трябва нещо за отвличане на вниманието.
— Твоето отвличащо вниманието нещо е горе, в стая 702. Регистрирана е като Айрини Мур. Истинското й име е Сара Банкрофт.
— Къде искаш да ги отведем?
— Някъде от другата страна на границата. На някое изолирано място. Кажи на интендантството, че ще имаме нужда от камериерски услуги. Кажи им, че ще бъде мръсно и разхвърляно.
Има много изкушени хора, които отхвърлят Женева като скучна и провинциална, като калвинистка прислужница, която е твърде фригидна, за да разхлаби корсажа си. Обаче те не са слушали звъна на църковните й камбани в мразовита зимна нощ, нито са гледали как снежинките кацат нежно по калдъръмените й улици. А и не са вечеряли в някой тих ъгъл на ресторанта „Лез Армюр“ в компанията на красива рускиня. Салатите бяха хрупкави, телешкото — превъзходно, а виното — „Батар Монтраше“ от 2006 г. на Жозеф Друен — бе поднесено с перфектна температура от внимателен сомелиер. Те изпиха бавно коняка си — нещо обичайно за снежна февруарска нощ в Женева, и в единадесет часа се държаха за ръце, когато се настаниха на задната седалка на мерцедеса, паркиран пред стария арсенал. Всички признаци обещаваха страстна нощ в апартамента близо до катедралата. Това наистина можеше да се случи, ако не беше жената, която чакаше пред входната врата под сипещия се сняг.