— Как?
— По телефона. Но не си и помисляйте да опитвате да го проследите. Той постоянно си сменя телефонните номера и никога не запазва един задълго.
— Какви са финансовите ви споразумения?
— Същите като навремето в Москва. Клиентът плаща на мен, а аз плащам на Петров.
— Изпирате ли парите през „Риджънси Секюрити“?
— В Европа това е твърде сложно. Тук му се плаща в брой.
— Къде доставяш парите?
— Притежаваме няколко съвместни банкови сейфа в Швейцария. Оставям парите в сейфа и той си ги взема, когато поиска.
— Кога за последен път си пълнил сейфа?
Чернов потъна в мълчание. Габриел се втренчи в огъня и повтори въпроса.
— Завчера оставих пет милиона евро в Цюрих.
— По кое време?
— Точно преди да затворят. Обичам да ходя, когато банката е празна.
— Как се казва банката?
— „Бекер и Пул“.
Габриел знаеше тази банка. Знаеше също и адреса й. Сега той попита за него просто за да се увери, че Чернов не лъже. Руснакът отговори вярно. „Бекер и Пул“ се намираше на Талщрасе № 26.
— Какъв е номерът на сейфа?
— Девет, седем, три, осем, три, шест, две, четири.
— Повтори го.
Руснакът го направи. Нямаше грешки.
— Парола?
— Балзак.
— Колко поетично.
— Петров я избра. Той обича да чете. Аз никога не съм имал време за това. — Чернов погледна пистолета в ръката на Алон. — Предполагам, че никога няма и да имам.
Във вилата над езерото Анеси прозвуча още един последен изстрел. Габриел не го чу. В момента на възпроизвеждането му той седеше до Узи Навот във вана, който се спускаше бързо към долината в сивата утринна светлина. Те спряха в Женева колкото да вземат Сара Банкрофт от хотел „Бристол“, после се отправиха към Цюрих.
49.
Стаята в мазето на малката дача не беше напълно откъсната от външния свят. Високо в единия ъгъл имаше малко прозорче, покрито отвътре с вековна мръсотия, а отвън — със снежна пряспа. Всеки ден за няколко минути, когато слънчевите лъчи падаха под подходящия ъгъл, снегът ставаше ален и изпълваше стаята със слаба светлина. Те предполагаха, че това става при изгрев-слънце, но не бяха сигурни. Заедно със свободата Иван им бе откраднал и времето.
Киара ценеше всяка секунда светлина, дори това да означаваше, че е принудена да гледа право в разраненото лице на Григорий. Разрезите, синините и деформиращите отоци: имаше моменти, в които той изобщо не приличаше на човек. Тя се грижеше за него, колкото можеше, а веднъж смело поиска от пазачите на Иван бинтове и нещо обезболяващо. Искането й се стори забавно на охранителите. Те се бяха потрудили здравата да докарат Григорий до това състояние и не бяха готови да позволят на новата затворничка да заличи техните усилия с марля и мехлем.
През цялото време ръцете им бяха заключени с белезници, а краката им — оковани. Не им дадоха възглавници или одеяла и нямаха отопление даже през мразовитите нощи. Два пъти на ден им носеха по малко храна — коричка хляб, няколко резенчета тлъст салам и слаб чай в картонени чашки — и два пъти ги водеха в една тъмна и зловонна тоалетна. Нощите прекарваха, притиснати един до друг, върху студения циментов под. През първата нощ Киара сънува, че търси едно дете сред безкрайна брезова гора, покрита със сняг. Събуждайки се с усилие на волята, тя откри, че Григорий се опитва внимателно да я успокои. Следващата нощ Киара се събуди от внезапно бликналата топла течност между бедрата й. Този път той не можа да я утеши. Току-що бе загубила детето на Габриел.
Давайки си сметка за микрофоните на Иван, двамата не говореха за нищо сериозно. Накрая, на третия ден от пребиваването им заедно, през кратките мигове на светлина в стаята, Григорий я попита как е била отвлечена. Тя се замисли за момент, преди да отговори, после му разказа старателно съставена версия на истината. Каза му, че е била похитена на един път в Италия и че двама младежи — добри момчета с блестящо бъдеще — са били убити, опитвайки се да я защитят. Обаче пропусна да спомене, че три дни преди залавянето й е била край Лаго ди Комо и е участвала в разпита на бившата съпруга на Григорий — Ирина. Или че знаеше как агентите на Иван бяха измамили Ирина да участва в неговото отвличане. Или че екипът на Габриел толкова много бе харесал Ирина, че изпращането й обратно в Москва след разпита бе сломило сърцата им. Киара искаше да каже тези неща на Булганов, но не можеше. Иван подслушваше.