Когато дойде ред на Григорий да опише своите патила, той не премълча нищо. Историята, която й разказа, съвпадаше с онази, която тя бе чула преди няколко дни край Лаго ди Комо, но от другата страна на огледалото. Той отивал да участва в шахматен мач срещу мъж на име Саймън Финч — предан марксист, който искал да причини страданията на Русия на Запада. Когато се отбил за кратко в крайбрежното кафене, забелязал, че е следен от мъж и жена. Предположил, че са наблюдаващи агенти от МИ5 и че е безопасно да продължи пътя си. Мнението му се променило след няколко минути, когато забелязал друг мъж, руснак, да го следи по Хароу Роуд. После видял идваща насреща му жена, която не носела чадър и била гологлава под дъжда, и си дал сметка, че я е зърнал няколко минути по-рано. Уплашил се, че ще бъде убит, и за миг си помислил да се втурне лудешки през Хароу Роуд. Тогава се появил един мерцедес седан. Задната му врата се отворила…
— Познах мъжа, който държеше пистолет, опрян в главата на бившата ми съпруга. Фамилията му е Петров. Повечето хора, които срещат този човек, не оцеляват. Каза ми, че Ирина ще е изключение, ако сътруднича. Направих всичко, което поискаха. Но след няколко дни в плен, докато ме разпитваха в мазетата на Лубянка, един човек, който някога бе мой приятел, ми каза, че Ирина е мъртва. Каза ми, че Иван я е убил и я е заровил в безименен гроб. Каза, че аз ще съм следващият.
Точно тогава аленият цвят на снежната пряспа на прозорчето избледня и стаята потъна отново в тъмнина. Киара тихо заплака. Отчаяно искаше да каже на Григорий, че жена му е още жива. Но не можеше. Иван подслушваше.
50. Цюрих
По-късно Шамрон щеше да посочва Конрад Бекер като единствения мъничък късмет на Габриел. Всичко останало Алон спечели по трудния път или с кръв. Но не и Бекер. Бекер му бе поднесен на тепсия.
Неговата банка не беше от катедралите на швейцарските финанси, които се извисяват на Парадеплац или край луксозната Банхофщрасе. Беше частен параклис, място, където клиентите бяха свободни тайно да се черкуват и да изповядват греховете си. Швейцарските закони забраняват на такива банки да изискват депозити. Ако желаят, те имат право да се наричат банки, но не са задължени да го правят. В някои от тях работят няколко десетки служители и инвестиционни специалисти, а в други — само шепа хора.
„Бекер и Пул“ спадаше към втората категория. Тя се помещаваше на партера на грозна стара административна сграда в една тиха пресечка на Талщрасе. Входът бе отбелязан само с малка месингова табелка и лесно можеше да се пропусне, каквато бе и целта на Конрад Бекер. В седем часа сутринта той чакаше в мрачния вестибюл — дребен плешив мъж, с бледо лице на човек, който прекарва дните си под земята. Както обикновено, Бекер носеше строг тъмен костюм и сива вратовръзка като на погребален агент. Чувствителните му към светлината очи бяха скрити зад тъмни очила. Краткостта на ръкостискането бе преднамерена обида.
— Каква неприятна изненада! Какво ви води в Цюрих, хер Алон?
— Бизнесът.
— Е, дошли сте на правилното място.
Той се обърна, без да каже нищо повече, и поведе Габриел по коридора, застлан с дебела пътека. Кабинетът, в който влязоха, беше със скромни размери и слабо осветен. Бекер бавно заобиколи бюрото си и се намести колебливо на кожения директорски фотьойл, сякаш го пробваше за първи път. Той изгледа нервно Габриел и запрелиства книжата върху бюрото.
— Хер Шамрон ме беше уверил, че няма да има по-нататъшни контакти между нас. Аз изпълних задълженията си по споразумението ни и се надявам да спазите обещанието си.
— Нуждая се от твоята помощ, Конрад.
— И какъв вид помощ искате от мен, хер Алон? Искате да участвам в нападение срещу обекти на „Хамас“ в Ивицата Газа? Или може би искате да ви помогна да унищожите ядрени ракети в Иран?
— Не бъди мелодраматичен.
— Кой е мелодраматичен? Имам късмет, че съм жив. — Бекер преплете пръстите на малките си ръце и внимателно ги облегна на бюрото. — Аз съм човек с крехка физика и слаба психика, хер Алон. Не ме е срам да го призная. Нито ме е срам да кажа, че все още сънувам кошмари за последното ни малко приключение във Виена.
За първи път след отвличането на Киара Габриел се изкуши да се усмихне. Дори на него му бе трудно да повярва, че дребният швейцарски банкер бе играл активна роля в един от най-големите удари, които Службата бе разработила: залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек. Технически погледнато, действията на Бекер бяха нарушили швейцарските закони за неприкосновената банкова тайна. Всъщност, ако участието му в залавянето на Радек станеше обществено достояние, него го грозеше реалната опасност от съдебно преследване, даже по-лошо — финансова разруха. Всичко това обясняваше защо Габриел бе сигурен, че след едно напълно предвидимо първоначално протестиране Бекер ще се съгласи да помогне. Той нямаше избор.