Сара се обади, за да се защити:
— Мога да се справя с пистолет.
— Не и като Дина и Римона. И двете са служили в армията. И ако нещо се обърка там…
— Те няма да се поколебаят?
Навот не отговори.
— Аз също няма да се поколебая, Узи.
— Сигурна ли си в това?
— Напълно.
Сервитьорът донесе кафето на Габриел. Навот му подаде пакетче захар.
— Предполагам, че мястото на секретарката вече е заето.
— Да.
— Кого имаш предвид да замести охранителя?
— Изискванията за езиците са същите: английски, френски и немски. Освен това той трябва да има и малко мускули.
— Това значително стеснява кръга: аз и ти. И тъй като няма никакво съмнение, че Петров познава лицето ти, това означава, че ти не трябва да ходиш никъде в близост до банката.
— Ако не…
— Аз ще го направя — каза Навот бързо. — Аз ще се погрижа за това.
— Ти си най-силният човек, когото познавам, Узи.
— Но не достатъчно силен, за да спра руската отрова.
— Само не се ръкувай с него. И запомни, няма да бъдеш сам. Щом ти и Петров влезете в трезора, Сара ще ни даде сигнал и ние ще влезем в банката. Когато отново отвориш вратата, за да пуснеш Петров навън, той ще бъде посрещнат от няколко мъже.
— Къде ще го отведем?
— Ще го измъкнем през задната врата и ще го качим във вана. Ще го цапардосаме с нещо, за да го държим мирен, докато го караме.
Навот взе да оглежда облеклото си. Както Габриел, и той носеше пуловер и кожено яке.
— Ще ми е нужно нещо по-представително. — Той прокара длан по брадичката си. — Мога и да се обръсна.
— Можеш да напазаруваш тук, на Банхофщрасе. Но побързай, Узи. Не искам да закъснееш за първия си работен ден.
Ветераните обичаха да казват, че животът на оперативните агенти от Службата е изпълнен с постоянно пътуване и затъпяваща скука, нарушавана от кратки моменти на отявлен терор. Имаше и чакане. Чакане на самолет или влак. Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийство. Чакане един руски убиец да прибере пет милиона евро от сейф в трезора на цюрихска банка. За Габриел чакането бе мъчително и заради образите, които пробягваха пред очите му като картини в галерия. Тези образи отнемаха присъщото му търпение. Правеха го неспокоен. Караха го да изпитва ужас. Лишаваха го от емоционалната студенина, която Шамрон бе сметнал за толкова привлекателна, когато Габриел беше на двадесет и две години. Не ги мрази — бе му казал Ари за терористите от „Черният септември“. — Просто ги убий, за да не могат да убиват отново. Габриел го бе послушал. И сега се опитваше да го направи, но не можеше. Мразеше Иван. Мразеше го, както никога преди не бе мразил.
Безкрайният ден на наблюдение имаше и своите по-ведри моменти. Те бяха предоставени почти изцяло от двата предавателя, които Навот бе инсталирал в „Бекер и Пул“ минути след пристигането си в банката. Екипът подслушваше, докато госпожица Айрини Мур — привлекателна млада американка, изпратена от една цюрихска посредническа агенция — поднасяше кафе на хер Бекер, пишеше под негова диктовка, отговаряше на телефона му, приемаше многобройните му комплименти за външността си. Както и когато тя ловко отклони поканата му за обяд в ресторант с изглед към Цюрихското езеро. Подслушаха и няколкото неловки момента, които прекараха хер Бекер и Оскар Ланге, опознавайки се отново. И докато хер Бекер инструктираше хер Ланге за тънкостите по отварянето и затварянето на трезора. Късно следобед чуха хер Бекер да хока хер Ланге, задето не е отворил достатъчно бързо трезора, когато господин Ал Хамдали от Джида поиска достъп до личния си сейф. Не желаейки да пропуснат добрата възможност, те казаха на госпожица Мур да копира съдържанието на досието на господин Ал Хамдали. После, като допълнение, направиха няколко снимки на същия господин Ал Хамдали, докато излизаше от банката.
Половин час по-късно „Бекер и Пул“ спусна транспарантите на прозорците и изключи осветлението. Охранителят и секретарката пожелаха приятна вечер на хер Бекер и всеки пое по пътя си. Хер Ланге тръгна наляво към Баренгасе, а госпожица Мур — надясно към Блайхервег. Габриел, който седеше с Лавон в една паркирана кола, не си направи труда да прикрие разочарованието си.
— Утре пак ще дойдем — каза Ели, опитвайки се да го успокои. — Ако се налага, ще дойдем и вдругиден.
Обаче както Габриел, и той знаеше, че времето им е ограничено. Иван им беше дал точно седемдесет и два часа. Времето стигаше за само още един ден в Цюрих.