Четвърта част
Портата на възкресението
54. Северна Германия
Всяка сигурна квартира си има история. Търговец, който вечно е на път и рядко вижда дома си. Семейна двойка, която притежава твърде много пари, за да бъде привързана дълго към едно място. Човек с авантюристичен дух, който пътешества до далечни земи, за да прави снимки и да катери планини. Това са измислиците, които се разказват на съседите и хазяите. Това са лъжите, които обясняват краткия престой на наемателите и гостите, които пристигат посреднощ с ключ в джоба.
Вилата край датската граница също си имаше история, макар че част от нея по една случайност беше истина. Преди Втората световна война тя била собственост на семейство Розентал. Само един негов член — дъщерята, преживяла холокоста и след като емигрирала в Израел в средата на петдесетте години, тя отстъпила къщата на Службата. Известен като Обект 22ХВ, имотът беше перлата в короната на интендантството, запазен само за най-тайните и важни операции. Габриел бе сметнал, че един руски убиец с две огнестрелни рани и пълна с жизненоважни тайни глава попада в тази категория. От интендантството се бяха съгласили. Те му бяха дали ключовете и се бяха погрижили килерът да е добре зареден с провизии.
Къщата се издигаше на стотина метра от тих селски път — изолиран преден пост насред пустата равнина на Западен Ютланд. Времето бе взело своята дан. Мазилката се нуждаеше от сериозно освежаване, капаците на прозорците бяха счупени и лющещата се боя плачеше за нова, а покривът течеше, когато силните бури връхлитаха от Северно море. Във вътрешността положението бе същото: прах и паяжини, оскъдно мебелирани стаи, оборудването и уредите бяха от миналата епоха.
Наистина разходката из стаите бе като връщане във времето, особено за Габриел и Ели Лавон. Известна на ветераните от Службата като Замъка Шамрон, къщата бе служила като база за планиране на операцията „Божи гняв“. В нея бяха осъждани на смърт хора, бяха решавани човешки съдби. На втория етаж се намираше стаята, която бяха делили Ели и Габриел. Сега, както и тогава, в нея нямаше нищо друго освен две тесни легла, разделени от очукано нощно шкафче. Когато Алон застана на прага й, пред очите му изникна картина: наблюдателят и екзекуторът лежаха будни в тъмното, единият не можеше да спи от стрес, другият — от кървави видения. Старият транзистор, който бе запълвал празните часове, още стоеше на шкафчето. Тогава той беше връзката им с външния свят. От него бяха слушали за спечелени и изгубени войни, за американски президент, принуден да си подаде оставката, както и музика. Музиката, която слушаха обикновените младежи. Младежи, които не убиваха терористи заради Ари Шамрон.
Габриел хвърли чантата си на старото си легло — по-близкото до прозореца — и заслиза по стълбите към избата. Антон Петров лежеше по гръб на голия каменен под, а Навот, Яков и Михаил се бяха надвесили над него. Ръцете и краката му бяха оковани с белезници, макар че на този етап това едва ли бе необходимо. Петров бе смъртноблед, челото му бе покрито с пот, челюстта му бе изкривена от отока на мястото, където Узи го бе ударил. Руснакът отчаяно се нуждаеше от медицинска помощ. Щеше да я получи само ако говореше. Ако не, Габриел щеше да остави куршумите, все още забити в бедрото и рамото му, да инфектират тялото му, докато се стигне до сепсис. Смъртта щеше да е бавна, трескава и мъчителна. Това бе смъртта, която той заслужаваше, и Алон бе повече от готов да му я осигури. Той приклекна до руснака и му каза на немски:
— Мисля, че това е твое.
Габриел бръкна в джоба на якето си и извади полиетиленовото пликче, което Навот му бе дал на швейцарската граница. Пръстенът на Петров още беше в него. Алон го извади и натисна силно върху камъка. От основата му се показа малък шип, не по-широк от грамофонна игла. Габриел се престори, че го разглежда, после внезапно го доближи до лицето на руснака. Петров се дръпна страхливо, като изви силно главата си надясно.
— Какво има, Антон? Това е само пръстен.
Алон го приближи още повече до меката кожа на шията на руснака. Сега той се затърчи от ужас. Габриел натисна отново камъка и шипът плавно се скри в основата на пръстена. Той го мушна обратно в пликчето и внимателно го подаде на Навот.
— В интерес на пълната откровеност, и ние разработихме подобно устройство. Но да ти кажа честно, никога не съм харесвал отровите. Те са за евтини гангстери като теб, Антон. Винаги съм предпочитал да убивам с един от тези.