Атанас Свиленов
Предговор към „Големият портрет“
През лятото на 1984 година случаят ме отведе в Милано. Кръстосвах улиците и площадите му и в мен се пробуждаха асоциации от прочетени книги, от видени филми, ала не толкова за да потвърдят изградените в съзнанието ми представи, а повече — за да бъдат опровергани. Проумявах, че в една твърде голяма степен съм под въздействието на неореалистични картини, във властта на тяхната карнавална пищност, пълнозвучие и многообагреност, а градът се изправяше пред мен като студена и сива метрополия, с навъсени бетонни здания на банки и всевъзможни учреждения. В огромните им сенки бе мрачно и неуютно, а постоянният тътен на препускащи автомобили, на ръмжащи двигатели заглушаваше човешката реч. Всичко ми изглеждаше някак потиснато, сякаш като под похлупак. Идех от слънчевите курорти по адриатическата Ривиера, от техния празничен разгул под безбрежната небесна шир и в Милано се усещах като попаднал в каменен лабиринт. В Римини всичко ми беше напомняло за магьосника Фелини, за ренесансовото му пъстроцветие и бликаща жизненост, многоезичните тълпи не ми се струваха чужди, сред тях ме обхващаше странното задоволство на човешка съобщност. А тук някаква невидима сила ме притискаше, караше ме да се чувствувам загубен и самотен. Виждах как в среднощните часове под мраморните арки около прочутата катедрала в центъра на Милано немощни старци постилаха направо върху плочника пожълтели картони и се сгушваха на тях, като метваха отгоре си излиняло одеяло или вехто палто. И минувачите едва ли не ги прескачаха, без да им обръщат никакво внимание. Чудовищно, непонятно бе за мен това безразличие към клетниците, останали без дом, без близки същества, без грижи. И жал, но и негодувание свиваха сърцето ми…
Да, реалността ме сблъскваше с едно друго лице на Италия, не онази, която се вмества в понятия като слънчева, шумна и витална, настанили се трайно в нас и упорито съпротивяващи се на други, по-нови и по-различни представи, идващи от литературата и изкуството. Светът бавно и колебливо прие например филмите на Микеланджело Антониони, струваха му се, че са предимно една универсална алегория, отколкото конкретен художествен документ за човешките взаимоотношения, бит и нрави в родината на режисьора. Героите от „Приключението“ и „Нощта“, толкова безжизнени и безкръвни, така вцепенени в безизходицата на самотата си, дълго бяха тълкувани като продукт на наистина талантлива, но преднамерена теза, не им признаваха автентичност. Жестоката трезвост на Антониони бе по-удобна за преглъщане като един вид стилизация или като мрачна предупреждаваща утопия, но не и като свидетелство, че социалните условия са довели до болестна деформация в душевността, в моралните устои и принципи. Ние сетне видяхме до какви крайности достигна този процес на разрушение, до какво грубо пренебрегване на хуманните добродетели — е невижданата ескалация на тероризма, в наглото незачитане на всякаква суверенност на личността.
Като бродех из Милано, мисълта ми все по-натрапчиво ме връщаше към творчеството и на писателя Дино Будзати, чийто роман „Татарската пустиня“ неотдавна бях прочел и още не се бях освободил от силното му въздействие, което в последните години не ми се случва особено често. Бях узнал, че книгата се е появила преди повече от четири десетилетия и че тогава, също като филмите на М. Антониони в началото, са я разглеждали не като алегория с актуални внушения, а като отглас на чужди образци. И по-късно продължават да я свързват с Кафка, но добросъвестните изследователи на Будзати напомнят, че когато е създавана „Татарската пустиня“ все още популярността не е обкръжила името на пражкия разказвач в ореола на мита, а и самият Будзати в по-ранни свои работи, като например романът „Барнабо от планините“ (1933 г.), вече е изявил пристрастието си към темата за самотата и не би могло да се говори за влияния. Извисяването на военната крепост в „Татарската пустиня“ до образ-символ, образ-метафора дава основание за успоредица със замъка на Кафка, но италианският автор по собствен път е достигнал до решенията си, които впрочем сами по себе си така се налагат с органичността си, че е направо нелепо да бъдат подозирани във вторичност, в оттласкване от книжни образци. Джовани Дрого, неговият герой, се оказва неспособен да се противопостави на административната машина, да съхрани индивидуалността си, да избегне манипулацията, която смила и обезличава, но въпреки това философията на Будзати не ни отвежда към безнадеждността, към безсмислеността да се търси изход или пък стойност в човешкия живот. Напротив, италианският писател утвърждава великата цена на живота, това най-скъпо наше притежание, и негодува, че се достига до неговото опорочаване, че социалните институти нагло ни налагат единствено възможните модели, че се примиряваме с клопките им.