Джон Макдонълд
Предговор (Нощна смяна)
Всеки път, когато ходя на партита (по принцип избягвам да го правя), някой от присъстващите се приближава с широка усмивка към мен, раздрусва ръката ми и възбудено ми прошепва:
— Знаете ли, винаги съм мечтал да стана писател.
Едно време се стараех да отговарям учтиво, но напоследък произнасям също така поверително:
— А пък моята мечта бе да стана неврохирург — специалист по мозъчни операции.
Обикновено след такъв отговор събеседникът ми изумено се взира в мен, но изобщо не ми пука. Напоследък се сблъсквам с много изумени хора.
Ако искаш да пишеш, сядай и пиши.
Единственият начин да се научиш, е да започнеш да го правиш. Същото обаче не може да се каже за неврохирургията.
Стивън Кинг винаги е искал да пише и го прави.
Сътворил е „Кери“, „Сейлъмс Лот“, „Сияние“, прекрасните разкази, които ще прочетете в тази книга, както и безброй други разкази, книги, поеми, есета и произведения, които не могат да се причислят към определен жанр. Повечето от тях са толкова бездарни, че не си заслужава да се публикуват.
Защото така се става писател.
Защото няма друг начин. Абсолютно никакъв.
Несъмнено трудолюбието е задължително, но не е достатъчно. Необходимо е да притежаваш усет към езика. Да си ненаситен, да ти се иска да потънеш сред думите. Да прочетеш милиони думи, написани от друг автор.
Поглъщаш всяка литературно произведение и изпитваш грозна завист или досада.
Най-голямо презрение чувствам към писатели, които прикриват бездарността си с дълги фрази, със сложни изречения и с досадни символи; писатели, които са лоши разказвачи и нямат усет за ритъм, а героите им са нереални.
Още нещо: необходимо е първо да опознаеш себе си, преди да се заемеш с описание на заобикалящите те хора, защото частица от теб се крие във всеки срещнат.
Е, какво имаме досега? Задължително трудолюбие, усет към езика и правдоподобност — от всичко това с доста усилия може да се получи известна обективност.
Но никога абсолютна.
Печатам тези редове на синята си пишеща машина и съм на седмия ред от втората страница на предговора; отлично знам за какво искам да пиша, но не съм сигурен, че успявам.
Тъй като съм два пъти по-възрастен от Стивън Кинг, считам, че в сравнение с него съм по-обективен относно произведенията си.
Писането е толкова бавен и мъчителен процес…
Книгите ми се появяват на бял свят, но не преставам да мисля за тях; те са като безпомощни деца, опитващи се да оцелеят, въпреки неизгодното положение, в което съм ги поставил. Бих дал мило и драго да прибера всички обратно и да се погрижа за тях. Страница по страница. Да драскам и да трия, с една дума — да ги оправя.
Но трийсетгодишният Стивън Кинг е много по-добър писател от мене, когато бях на същата възраст, или на четирийсет.
Мъничко му завиждам заради това, но смятам, че ще ме оправдаете.
Струва ми се, че знам за съществуването на поне дузина демони, скрити в гъсталаците, обграждащи поетия от него път, но дори да го предупредя за тях, от това не ще излезе нищо. Той ще ги срази, или те ще го погубят.
Просто като фасул, нали?
Следите ли мисълта ми?
Трудолюбие, любов към езика, убедителност и обективност… а след това?
Сюжетът! По дяволите, сюжетът!
Сюжетът е случилото се с човек, към когото си започнал да изпитваш известни чувства. Възможно е това да стане в различно измерение — физическо, умствено, душевно, или в съчетание от трите.
Без натрапване от страна на автора.
Ето пример за подобно натрапване: „Боже мой, мамо, виж колко хубаво пиша!“
Друг вид натрапване е гротеската. Цитирам пример, взет от големите бестселъри на миналата година: „Очите му разтвориха деколтето на роклята й.“
Друга често срещана грешка е използването на абсолютно неподходяща фраза, вследствие на която читателят внезапно осъзнава, че чете, и насила бива изтръгнат от омагьосания свят, в който е попаднал.
Неприятно е и когато авторът се изкушава да поучава читателя — това е една от най-големите слабости.
Възможно е образът на даден герой да бъде прекрасно изграден, метафората да е необичайна и все пак да не „разваля магията“. В един от разказите в настоящия сборник Стивън Кинг демонстрира умението си за точност и правдоподобност на диалога между героите. Мъж и съпругата му са на дълго пътуване и се движат по някакъв черен път. Тя казва: „Да, Бърт, знам, че сме в Небраска, Бърт. Но, по дяволите, къде по-точно се намираме?“ А съпругът отговаря: „Нали имаш пътна карта? Или не можеш да четеш?“
Хубаво. Изглежда толкова лесно. Също като неврохирургията. Скалпелът има острие. Държиш го ето така, режеш.