Бяха минали едва пет седмици, откакто беше писала на леля си Корнелия и я беше помолила да й прати пари за връщане. Парите щяха да пристигнат — Шеридан беше сигурна в това, но трябваше да почака от осем до десет седмици, докато писмото й пристигнеше в Америка и отговорът от леля й се върнеше обратно.
Оставаха поне още три седмици в най-добрия случай, докато се сдобие с пари за билет през Атлантика. И три седмици до тържеството в замъка Клеймор. Ако имаше късмет, можеше да се спаси от унижението, на което смятаха да я подложат семейство Уестморланд.
48
Шери разполагаше с достатъчно време, за да се подготви психически за срещата със старите си познати. В продължение на седмици беше убеждавала сама себе си, че е невинна, и следователно правото е на нейна страна. Нямаше да допусне мисълта за Стивън Уестморланд да я смущава повече. Просто щеше да престане да мисли за него и за предстоящата им среща.
Вече очакваше посещението в замъка Клеймор със стоическо безразличие. Вместо да се чуди дали Стивън ще присъства на тържеството и как ще премине първият им сблъсък, ако графът все пак е там, тя насочи цялото си внимание към своите възпитаници, с които пътуваше в третата карета, наета от семейство Скефингтън специално за целта. Тя накара децата да пеят и весело разговаряше с тях по време на двучасовото пътуване до имението на херцозите Клеймор. Не си позволи повече от един бърз поглед навън, когато каретите свърнаха по алеята, водеща към внушителната сграда.
Въпреки желанието й сърцето й ускори ритъма си, когато каретата спря и Шеридан излезе навън. Успя да се усмихне любезно на прислужниците, които се втурнаха да посрещнат новопристигналите. Беше облякла скромна черна рокля с бяла якичка, а косата й беше прибрана в стегнат кок ниско на тила. Приличаше на гувернантка, каквато и беше. Прегърна двете момчета през раменете и изправила глава, пое след сър Джон, лейди Скефингтън и Джулиана към стълбището, водещо към входа. Нямаше от какво да се срамува, нито смяташе да се защитава. Тя не беше излъгала никого съзнателно. Напротив, графът на Лангфорд я беше заблуждавал, че е неин годеник и че иска да се ожени за нея. Семейството му също се беше включило в играта, затова вината, отговорността и срамът бяха техни.
За нещастие първият удар върху така старателно изграденото самообладание на Шери дойде много по-скоро, отколкото беше очаквала. Бяха влезли във фоайето, където икономът беше натоварен със задачата да ги приветства с добре дошли и да ги заведе до стаите им.
— Нейна светлост смята, че ще ви бъде най-удобно в синия салон — обърна се икономът към сър и лейди Скефингтън. — Гледката оттам е прекрасна. След като си починете от пътуването, тя ви моли да се присъедините към нея и другите гости във всекидневната. Госпожице Скефингтън, апартаментът до този на родителите ви е определен за вас. — Сега мъжът се обърна към момчетата и Уитни видя, че това е Ходжкин. — Млади господа, вашите стаи са на третия етаж, където са и стаите за игри. А вашата гувернантка, разбира се, ще… — Очите му се спряха на Шеридан и на лицето му се изписа ужас. — …Разбира се, тя ще… бъде близо до вас… в стаята точно срещу… вашите — със заекване завърши той.
Шеридан едва се сдържа да не го потупа по рамото и да го увери, че всичко е наред, че тя е гувернантка и че няма никаква причина старецът да изглежда така, сякаш всеки миг ще се разплаче.
— Много ви благодаря, Ходжкин — с мъка се усмихна тя. В сравнение с тези на момчетата стаята й беше малка и оскъдно мебелирана. Имаше само легло, стол и бюро, но беше много по-приятна в сравнение с тясната таванска стаичка, която й бяха предоставили сегашните й господари. Слава Богу, къщата беше достатъчно голяма и ако тя си стоеше на третия етаж, нямаше да се налага да търси начини да избягва срещата с херцога и семейството му. Шери разопакова багажа си, изми се и отиде да нагледа момчетата.
На етажа бяха настанени още две гувернантки с техните питомци и тя се срещна с тях, когато въведе децата на Скефингтън в стаята за игри. След размяна на обичайните любезности въпросните гувернантки настояха да включат всички момчета в една игра и изведнъж Шери установи, че напълно разполага с времето си. Нещо, което никак не й се нравеше.
Обиколи просторната стая. Мина покрай маса, на която беше наредена цяла армия дървени войничета, наведе се да прибере две книги, паднали на пода. Докато връщаше книгите на местата им, погледът й попадна върху стар скицник, сложен небрежно върху ниската етажерка. Отгърна корицата и… сърцето й замря. Под една рисунка на нещо, което приличаше на кон, пасящ трева или пиещ вода от някакъв поток, с разкривен детски почерк беше написано името на малкия художник: Стивън Уестморланд.