Шери бързо затвори скицника, остави го и се извърна, но видя нещо, което я развълнува още по-силно от рисунката: на отсрещната стена, точно над малка масичка, до която стоеше дървено конче, висеше портрет на момче, обгърнало с ръце шията на същото това конче. Портретът очевидно беше дело на аматьор, но усмивката на тъмнокосото момче не можеше да се сбърка — беше на Стивън.
— Мисля да се включа в играта — бързо рече Шери, обръщайки гръб на портрета. — На какво играете?
— Вече имаме прекалено много участници в играта, госпожице Бромлейт — отвърна седемгодишният Томас Скефингтън, който беше с наднормено тегло. — А наградата е един много вкусен сладкиш, така че ще бъде добре, ако вие го спечелите, защото ми се ще аз да го изям.
— Не, аз го искам! — изкрещя шестгодишният му брат и Шери се засрами от невъздържаното им поведение, което беше претърпяло съвсем слаба положителна промяна, след като тя се беше заела с момчетата.
Шеридан хвърли извинителен поглед на останалите гувернантки, които й се усмихнаха съчувствено.
— Сигурно сте изтощена — каза едната от тях. — Ние пристигнахме вчера и успяхме да се наспим. Защо не си починете малко? Ние ще наглеждаме младите господа.
Шеридан с радост се възползва от предложението на колежките си. Тя едва се сдържаше да не отвори отново скицника и да не гледа към портрета на тъмнокосото момче. Прибра се в стаята си, оставяйки вратата отворена, и седна на стола до леглото. Опитваше се да не мисли за това, че се намираше в дома, в който Стивън се беше родил, но не успя. За пръв път от седмици насам си позволи да помечтае. Затвори очи и си представи, че поканата, изпратена на семейство Скефингтън, няма нищо общо с тях, че в крайна сметка ще успее да се скрие на третия етаж през следващите три дни и че Стивън Уестморланд няма да се появи в дома на брат си.
Минути по-късно Джулиана влезе при нея и мечтите на Шери бяха разбити на пух и прах.
— Почивате ли си или мога да вляза? — попита момичето.
— Ще ми бъде приятно да си поговорим — искрено отвърна Шери и преди да успее да се спре, изстреля на един дъх: — Тук ли е графът на Лангфорд?
— Не, но го очакват да пристигне всеки момент. Мама естествено е обсебена от нелепата идея да ме омъжи за него. Не зная как ще издържа през тези три дни. — В очите на Джулиана проблеснаха гневни сълзи. — Защо ми причиняват това, госпожице Бромлейт? Защо мечтата на живота й е да ме набута в ръцете на възможно най-богатия мъж с възможно най-благородната титла, без значение колко стар, грозен или противен е той! И защо се държи толкова… толкова раболепно, когато се озове сред по-високопоставени от нея хора? — Сърцето на Шеридан се сви от жал заради момичето. — Трябваше да я видите преди малко! Беше във всекидневната заедно с херцогинята и нейните приятелки. Мама беше толкова настоятелна, толкова нетърпелива да спечели симпатиите им, че направо беше противно да се гледа!
Шеридан не можеше да отговори на нито един от тези въпроси, без да разкрие своето собствено отвращение от лейди Скефингтън.
— Понякога майките се стремят да осигурят на своите дъщери по-добър живот от онзи, който те самите са имали — предпазливо рече тя.
Джулиана сви вежди и отвърна:
— Нея изобщо не я е грижа за живота ми! Щях да съм щастлива, ако ме беше оставила да се занимавам с писане — то наистина ми с приятно. Животът ми щеше да с щастлив, ако просто ме оставеше на мира, вместо да се опитва да ме омъжи така, сякаш съм някоя…
— Красива принцеса? — подсказа й Шеридан.
Това всъщност беше вярно. Според лейди Скефингтън лицето и фигурата на дъщеря й бяха огромно богатство, което щеше да й помогне да се издигне в обществото и да заеме място, по-добро от това на другите. Джулиана много добре го знаеше.
— Бих искала да съм грозна! — избухна тя. — Толкова грозна, че никой мъж да не пожелае дори да ме погледне! Знаете ли какъв ад беше животът ми, преди вие да се появите? Прекарвах дните си в четене на книги. Не ми позволяваха да ходя никъде, защото майка ми се страхуваше, че ще се замеся в някой скандал и това ще понижи значително пазарната ми цена! Да беше се случило! Тогава щях да получа малкото наследство, оставено ми от баба ми, и да се преместя в малка къщичка в Лондон и да си намеря приятели. Щях да ходя на театър и опера и да довърша романа си. Свобода — замечтано изрече момичето. — Приятели. Вие сте първата ми приятелка, госпожице Бромлейт, първото същество от женски пол, което майка ми допусна близо до мен. Тя не одобрява поведението на съвременните момичета. Мисли, че са невъздържани и че ако се смеся с тях…