В седмиците след нейното бягство беше прекарал през ума си всичко, което беше казвала или беше правила през времето, когато страдаше от предполагаемата амнезия, но мисълта му се връщаше все на едно и също нещо — на момента, в който Шеридан беше възразила срещу това да й осигурят платена компаньонка.
„Аз нямам нужда от компаньонка — беше казала тя. — Аз съм…“
Тя наистина беше превъзходна актриса, за кой ли път си рече Стивън и наново го обзе познатото отвращение към нея и към самия себе си, че е бил такъв глупак да се хване на въдицата й. Родена бе за сцената. Как само го беше погледнала тази сутрин! Сякаш цялото й сърце се разкриваше в този прям поглед. Само дето тя нямаше сърце. Нито здрав разум.
Очевидно се канеше отново да се опита да го спечели. Дьовил я беше задържал при себе си няколко седмици, но по всяка вероятност бързо й се беше наситил и й беше намерил работа като гувернантка, за да се освободи от нея. И сега Шеридан копнееше да си осигури по-добър живот Като съдеше по молбата в погледа й, тя най-вероятно се надяваше отново да събуди симпатиите му.
Той отново изгледа с подозрение мъжете, но гласът на Виктория Фийлдинг го накара да обърне глава към върха на хълма.
— Ето ги! Идват! — извика възбудено тя.
Към тях се носеха в галоп двама ездачи. Единият от тях Стивън разпозна от пръв поглед — беше Уитни. Не беше виждал по-изкусна ездачка от нея. Младежът, който яздеше редом с херцогинята, обаче я надминаваше в това изкуство. В начина, по който непознатият яздеше, прилегнал ниско над шията на жребеца, в лекотата, с която преодоляваше всички препятствия по пътя, имаше някаква увереност и естественост.
— Никога не съм предполагал, че животно може да скача така! — възкликна през смях Клейтън, когато вторият ездач пришпори коня си и го накара да прескочи една височина. — Стивън, ти си яздил Командир по време на лов, но се обзалагам, че не си допускал на какво е способен!
Стивън присви очи срещу следобедното слънце. Тъй като в момента не можеше да попита брат си за Шеридан, изрече бавно с глас, напълно лишен от емоции:
— Ездачът на гърба на Командир нарочно задържа юздите, за да не изпревари Хан…
Конете преодоляха и последните препятствия и с пълна скорост се насочиха към конюшните. Клейтън назначаваше нови жокеи за конете си през определен интервал от време и сега Стивън логично допусна, че непознатият ездач е просто един от кандидатите за място в замъка. Херцогът му беше дал възможност да докаже качествата си в тази оспорвана надпревара. Канеше се да отбележи, че младежът вероятно ще се сдобие с постоянна работа в конюшните, когато се случи нещо невероятно: младежът протегна ръка и пусна на земята една торба; после внезапно се наклони надясно и изпод жокейската шапка се разпиляха гъсти кичури огнена коса. Ездачката продължи да се плъзга надясно. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне. Ужасена. Моника Фицуеъринг нададе писък. Стивън импулсивно пристъпи напред, а Шеридан вдигна торбата от земята под бурните аплодисменти и възторжените викове на всички присъстващи.
Страхът на Стивън мигновено беше заменен с гняв. Гняв, че Шеридан го беше стреснала с необмисления риск да се наведе за торбата; гняв, че тази жена все още беше в състояние да събуди някакви чувства у него. И докато се опитваше да възвърне самоконтрола си, тя обърна коня и запрепуска право към него. Моника и Джорджет отскочиха назад, надавайки уплашени викове, но Стивън запази спокойствие и скръсти ръце на гърдите си. Беше сигурен, че Шеридан владее перфектно ситуацията. Конят се закова на стъпка от графа. Девойката пъргаво скочи на земята и с усмивка на зачервеното си от ездата лице се изправи пред него. Сивите й очи го гледаха, молеха го да й се усмихне.
Вместо това графът високомерно я изгледа и надменно рече:
— Никой ли не те е учил да се обличаш прилично?
Забеляза, че Шери трепна в същия миг, в който Джорджет ехидно се изсмя на забележката му, но очите й не се откъсваха от неговите. Под погледите на всички присъстващи тя му се усмихна и нежно произнесе:
— В древни времена е имало обичай победителят в турнир да посвети победата си на някого, когото цени и уважава.
Стивън нямаше представа за какво говори тя. Шеридан му подаде празната торба, която продължаваше да стиска в ръка, и добави:
— Моите почитания, лорд Уестморланд…
Графът пое торбата, преди да се е усетил.
— От всички нагли, отвратителни същества, които… — избухна Моника, а лейди Скефингтън изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче от срам.