Мечтата му беше да учите в някой от най-добрите колежи и да сключите сполучлив брак. За да постигне целите си и да ви осигури богата зестра, баща ви похарчи всичките си средства и ипотекира имотите си. Банковото извлечение, което прилагам към настоящото писмо, свидетелства за огромното богатство, което наследявате.
Знам, че между вас и баща ви съществуваха известни разногласия по множество въпроси, но се надявам, че един ден ще оцените какво е направил той за вас и ще постигнете най-доброто, на което сте способна. Вие приличате на баща си — упорита и своенравна. Може би именно заради това двамата не успяхте да намерите път един към друг.
Надявам се тази липса на близост между вас и баща ви да ви помогне да понесете по-спокойно вестта за смъртта му.
В желанието си да ви спести угризенията, че не сте се опитали да запълните празнотата помежду вас двамата, баща ви ми поръча да ви предам, че въпреки че не го показваше, той много ви обичаше. Умря с надеждата, че и вие сте го обичали, макар също да не сте показвали любовта си към него.
Клейтън сгъна писмото и го подаде на брат си. И той като Стивън изпитваше съчувствие към Шери и не можеше да си обясни някои от нещата, които беше прочел.
— Лошият късмет непрекъснато я преследва — въздъхна Клейтън. — Съжалявам за баща й. Добре е, че двамата не са били чак толкова близки все пак. — Той се поколеба за миг и попита: — Какви изводи си правиш от тона на адвоката? Младата дама, която аз познавам, няма нищо общо с тази от писмото.
— И аз така мисля. Като изключим упоритостта и своенравието, разбира се — рече сухо Стивън. — Предполагам, че баща й се е видял в чудо, когато се е изправил пред отговорността да възпитава момиче, и между двамата с започнала една безмълвна, но упорита борба.
— Аз стигнах до същото заключение, като имам предвид собствения си опит с бащата на Уитни.
— Ланкастър трябва да е бил голям скъперник, щом смята, че с дрехи като онази грозна кафява рокля, с която я видях облечена при първата ни среща на парахода, й е дал „всичко“! — Стивън опъна дългите си крака и направи знак на стоящия наблизо сервитьор. — Шампанско, моля.
Клейтън искаше да попита кога брат му смята да съобщи новината на Шери, но той изглеждаше изцяло погълнат от действията на сервитьора, който напълни две чаши и им ги поднесе.
— Какво смяташ да правиш? — попита накрая херцогът.
— Да вдигна тост — кратко отвърна Стивън.
— Питах кога имаш намерение да й кажеш за смъртта на баща й — раздразнено каза Клейтън.
— Веднага след като се оженя за нея.
— Моля?
Вместо да отговори, брат му вдигна чашата си и иронично предложи:
— Да пием за нашето щастие!
За краткия миг, в който графът пресуши шампанското си, Клейтън успя да възвърне самообладанието си и да прикрие задоволството си от развитието на нещата. Той се отпусна в креслото, взе своята чаша, но вместо да я поднесе към устните си, я задържа в ръка. Стивън развеселено наблюдаваше брат си. Накрая не се сдържа и попита:
— Може би се чудиш дали не правя грешка?
— Съвсем не. Само се питам дали наистина не си усетил, че напоследък Шери е развила известна „непоносимост“ към теб.
— Едва ли ще протегне ръка да ме спаси, ако види, че се давя — съгласи се Стивън.
— Не смяташ ли, че това може да се окаже пречка за осъществяването на намеренията ти да се ожениш за нея?
— Мисля, че бих могъл да я убедя в искреността на чувствата си, като й поискам ръката — излъга той. — После ще и докажа, че ако реши да ми поиска прошка за това, че не ме е оценявала правилно, със сигурност ще я получи.
Брат му иронично го изгледа:
— Какво предполагаш, че ще се случи след това?
— Ще прекарам много приятни дни и нощи зад стените на своя дом.
— Най вероятно с нея — подигравателно рече Клейтън.
— Не. С компрес на челото.
Към двамата братя се приближиха Джордан Таунсенд, херцог на Хоторн, и Джейсън Фийлдинг, маркиз на Уейкфийлд. Тъй като братята нямаха какво повече да обсъждат, те поканиха приятелите си да седнат при тях и четиримата се увлякоха в разговор за залаганията.
Стивън с мъка се концентрираше върху думите на останалите. Непрекъснато мислеше за Шери и за тяхното съвместно бъдеше. Въпреки че говореше много самоуверено, когато обясняваше на брат си колко лесно ще си върне госпожица Ланкастър, графът съвсем не беше убеден в това Нямаше представа какво ще й каже, когато я срещне отново. Не че това имаше някакво значение. Най-важното беше, че двамата щяха да прекарат живота си заедно.