И без това рано или късно той и Шери щяха да се оженят. Стивън беше сигурен в това. Беше го почувствал в мига, в които тя беше застанала пред него, загърната в онзи широк бял халат, препасан със златист шнур, и с коса, обвита в синя хавлиена кърпа. Тогава му беше заприличала на Мадона — Мадона, страдаща от един ужасен проблем: „Косата ми… е червена!“
Не, беше изпитал чувства към нея далеч преди това… Още онази сутрин, когато се беше събудил край леглото й, а тя го беше помолила да й опише лицето й. Тогава той се беше вгледал в прекрасните й сиви очи и беше видял там невероятна нежност и изключителна смелост. От този миг насетне всичко, което Шери беше казвала или правила, само засилваше обичта му към нея. Обожаваше нейното остроумие, нейната интелигентност, топлотата, с която се отнасяше към всички. Обичаше да я чувства в ръцете си, не можеше да се насити на вкуса на устните й. Възхищаваше се от духа й, от нейната пламенност. И особено от нейната искреност.
След дълги години на срещи с жени, които прикриваха алчността си зад подканящи усмивки и амбициите си — зад премрежени погледи. Стивън Уестморланд беше срещнал жена, която се интересуваше единствено от него самия.
Чувстваше се толкова щастлив, че не знаеше какво да й купи най-напред — дали скъпоценности, карети, коне, скъпи рокли и кожи… Не, първо скъпоценности — блестящи и красиви, за да подхождат на изключителното й лице и на прекрасната й коса. Рокли, обточени с…
Перли, реши внезапно Стивън, спомняйки си с усмивка за сполучливия коментар, който тя беше направила във връзка с роклята на графиня Ивъндейл. Рокля, избродирана с три хиляди и една перли. Шери не проявяваше особен интерес към дрехите, но точно тази рокля щеше да предизвика чувството й за хумор. Щеше да я хареса, защото щеше да бъде дар от него.
Защото щеше да бъде от него…
Беше сигурен, че Шери го желае. Тя беше прекалено неопитна, за да прикрие желанието си всеки път, когато той я вземаше в прегръдките си.
Тя желаеше него, а той — нея. Само след няколко нощи щеше да я отнесе в леглото и да я посвети в тайните на отдаването.
Джейсън Фийлдинг го назова по име и Стивън вдигна очи от картите. Осъзна, че беше негов ред да играе. Той разсеяно хвърли шепа чипове върху купчината в средата на масата.
— Ти вече спечели тези. Не искаш ли да си ги вземеш, за да натрупаш нов куп за наша сметка? — попита го Джейсън.
— Не зная за какво мислиш, Стивън, но то определено те е обсебило — отбеляза Джордан Таунсенд.
— Да, умът на Стивън наистина е зает с нещо много обсебващо — засмя се Клейтън.
В този миг до масата приближи старият ерген Уилям Баскервил и с интерес започна да следи играта.
Тъй като на следващата сутрин мълвата за интереса на Стивън към Шери щеше да се превърне в най-разпространяваната клюка, а годежът им щеше да е факт до края на седмицата, графът не виждаше причина да скрие мислите си от приятелите си.
— Всъщност… — започна той, но внезапно погледна към часовника си и разтревожено извика: — Закъснявам! — Хвърли картите на масата под озадачените погледи на останалите и рязко се изправи. — Ако не успея да стигна до „Алмак“ преди единайсет часа, ще заключат проклетите врати!
Тримата мъже проследиха оттеглянето му зяпнали от изненада. Не можеха да си обяснят причината за странното поведение на графа. Никои нормален мъж не би присъствал доброволно на бала на дебютантките в „Алмак“, да не говорим пък за Стивън Уестморланд. Мисълта за това изглеждаше направо абсурдна.
Баскервил пръв се съвзе от смайването и ужасено изгледа останалите:
— За Бога! В „Алмак“ ли каза, че отива Уестморланд?
Маркизът на Уейкфийлд откъсна поглед от вратата и озадачено отвърна:
— Аз така чух.
Херцогът на Хоторн кимна и сухо изрече:
— Не само че отива в „Алмак“, ами отгоре на всичкото няма търпение да стигне дотам!
— Ще е голям късметлия, ако се измъкне жив от онзи зверилник — пошегува се Джейсън Фийлдинг.
— Бедният дявол! — съчувствено произнесе Баскервил, поклати глава и се отдалечи към друга маса, за да сподели с останалите новината, че графът на Лангфорд се е втурнал като луд към „Пазара на девици“, преди да са заключили вратите на проклетото място.
Според всеобщото мнение най-вероятно някой близък на графа, озовал се на смъртното си ложе, го е накарал да се закълне, че ще отиде на бала на дебютантките, за да кавалерства на някое девойче, с което въпросният близък е тясно свързан.