Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето
Първа част
Прости на враговете си, но не преди да увиснат на въжето.
Големият изравнител
Проклета мъгла. Влиза ти в очите и виждаш само на крачка-две пред себе си. Така се набива в ушите ти, че не чуваш и звук, а ако все пак чуеш нещо, не можеш да кажеш откъде идва. И в носа ти влиза, не надушваш нищо освен влагата. Проклета мъгла. Напаст за съгледвача.
Преди няколко дни бяха прекосили Уайтфлоу и бяха навлезли в Англанд и през целия път Кучето беше на нокти. Все беше отпред като съгледвач, в непознати земи, във война, в която хич не им трябваше да се забъркват. Момчетата бяха изнервени. Никой от тях не беше напускал Севера преди, само Три дървета. А може би и Мрачния, който изобщо не разказваше къде е ходил.
Вече бяха подминали няколко изгорели ферми, едно-две обезлюдели села. Също и постройки на Съюза, големи и правоъгълни. Натъкнаха се на следи от хора и коне. Много отпечатъци в пръстта, но нито следа от жива душа наоколо. Въпреки това Кучето знаеше, че Бетод не е далеч, че армията му е пръсната в търсене на градове за изпепеляване, храна за крадене, хора за убиване и куп други пакости за вършене. Знаеше, че неговите съгледвачи са навсякъде. Хванеха ли него или който и да било от групата, чакаше ги само едно — обратно при пръстта, и то бавно. Не им мърдаха кървавият кръст и побиване главите им на копия.
Ако ги хванеха войниците на Съюза, пак щяха да са мъртви, почти сигурно. Война е все пак, по време на война никой не разсъждава трезво. Надали щяха си правят труда да му мислят много кой северняк е враг и кой е на тяхна страна. Животът е пълен с опасности, това е положението. Достатъчно много, за да те държат непрекъснато на нокти, а Кучето по природа си беше нервак.
Нищо чудно, че тази мъгла му действаше като сол в рана.
От дългото пълзене в сумрака на дърветата Кучето ожадня. Предпазливо тръгна през влажния шубрак, като се ориентираше по шума на клокочещата река. Приклекна до самия край на водата. Брегът беше кален, хлъзгав от гниещите листа, но за Кучето малко мръсотия не беше проблем, той самият беше достатъчно мръсен. Загреба вода в шепите си и пи. Тук, в ниското, без дървета наоколо, подухваше. Разнасяни от вятъра, талазите на мъглата прииждаха и се отдръпваха. В този момент Кучето го видя.
Мъжът лежеше по корем, тялото му на брега, а краката му във водата. Двамата останаха известно време втренчени един в друг, с очи, пълни с изненада и недоумение. От гърба на онзи стърчеше дълъг прът. Счупената дръжка на копие. Едва сега Кучето осъзна, че човекът е мъртъв.
Изплю водата и бавно запълзя обратно нагоре. Огледа се предпазливо, за да е сигурен, че никой не го причаква, та да прониже и него в гърба. Трупът беше на млад мъж, може би двайсетинагодишен. Имаше руса коса и засъхнала кафеникава кръв около посивелите устни. Беше облечен с подплатена куртка, такава, която обикновено се носи под ризница, цялата подгизнала и натежала от водата. Войник. Сигурно бе изостанал от частта си, настигнат и убит. Без съмнение беше от Съюза, но така, мъртъв, не изглеждаше по-различен нито от Кучето, нито от когото и да било другиго. Труповете си приличат.
— Големият изравнител — прошепна Кучето.
В последно време го избиваше на размисли. Така я наричаха планинците. Смъртта. Заличава всички различия. Именит войн или просто боец, от Севера или от Юга. Няма значение, накрая тя те застига и пред нея всички са равни.
Войникът на брега, изглежда, бе тук само от няколко дни, което значеше, че който го беше убил, е много вероятно все още да е наоколо. Това допълнително разтревожи Кучето. Започнаха да му се причуват всякакви звуци в мъглата. Не можеше да прецени дали чуваше стотина пешаци, които го причакваха, или беше просто шумът от реката.
Кучето се отдалечи от мъртвия и навлезе между дърветата. Приклекна ниско и започна да се прокрадва напред, като се придържаше към дебелите дънери, които един по един изплуваха пред очите му от сивата пелена.
Почти се спъна в нов труп. Лежеше по гръб, с разперени ръце, затрупан наполовина от купчина сухи листа. После подмина друг, беше на колене, с лице в пръстта и задник във въздуха, а от ребрата му стърчаха няколко стрели. Няма достойнство в смъртта, всеки го знае. Кучето ускори ход, нетърпелив да се върне при останалите, да им разкаже за това, което беше открил. Нетърпелив да се отдалечи от труповете.
Естествено, беше се нагледал на мъртъвци предостатъчно, но все още се чувстваше неудобно в присъствието им. Лесно е да превърнеш човек в труп. Той самият знаеше поне хиляда начина за това. Но веднъж направиш ли го, няма връщане назад. В един момент пред теб стои човек с надежди, мисли, мечти. Човек с приятели, семейство, родно място. А в следващия момент човекът е обратно при пръстта. Кучето се замисли за всички мелета, в които бе попадал, за всички битки и сражения, в които бе участвал. Истински късмет, че все още дишаше. Глупав късмет. Този късмет може би няма да продължи вечно.