— Така нареченият център бил доста малък — обясни доктор Наш. — Състоял се от няколко стаи в един институт за рехабилитация. Нямало много други пациенти настанени за постоянно, персоналът също бил малоброен. Всъщност в известен смисъл си била независима. И в безопасност. Състоянието ти се подобрило.
— Но с Бен сме били разделени?
— Не. Той останал в къщата. Трябвало да продължи да работи, а не можел същевременно да поеме грижите и за теб. Затова решил…
През съзнанието ми премина спомен, който ме запрати в миналото. Общата картина бе разфокусирана, мъглява, но образите бяха толкова ярки, че ми се прищя да извърна очи. Видях как крача по същите тези коридори, връщаха ме в някаква стая, която смътно разбирам, че е определена за мен. Нося синя рокля, която се връзва на гърба, краката ми са пъхнати в меки пантофи. Жената до мен е чернокожа, в униформа. „Хайде, мила — казва ми тя. — Виж кой е дошъл да те види!“ Тя пуска ръката ми и ме побутва към леглото.
Край него седят непознати, които ме зяпат. Мъж с тъмна коса, жена с барета на главата… Попаднала съм в погрешната стая, ще ми се да възразя. Има някаква грешка. Не казвам нищо.
От края на леглото се изправя четири-петгодишно дете. Затичва се към мен с вик „Мамо“. Макар и бавно, проумявам, че има предвид мен, и едва тогава разбирам: това е Адам. Прикляквам и разпервам ръце да го прегърна, целувам го по главичката. И после рязко се изправям. „Кои сте вие? — обръщам се към останалите. — Какво правите тук?“ Мъжът видимо се натъжава, жената с баретата се изправя. „Крис… Криси, това съм аз. Познаваш ме, нали?“ Прави крачка към мен и на нейното лице също забелязвам следи от сълзи. „Не — отвръщам. — Не! Вървете си? Вън!“ Понечвам да изляза, но зад мен стои жена — не знам коя е, нито как е попаднала тук и се разплаквам. Залитам, но в коленете ми се е вкопчило дете — не го познавам, но то продължава да ме нарича „мамо“, отново и отново. „Мамо, мамо, мамо…“ Не знам защо, не знам чие е това дете, не знам защо не ме пуска…
Докосване по ръката ми. Трепнах като ужилена. Глас:
— Кристин, добре ли си. Това е доктор Уилсън. Отворих очи, огледах се. Пред нас стоеше жена в бяла престилка.
— Доктор Наш — каза тя. Ръкува се с него, после се обърна към мен. — Кристин?
— Да — казах аз.
— Радвам се да ви видя. Аз съм Хилари Уилсън.
Поех подадената ръка. Жената изглеждаше малко по-възрастна от мен; косата й сивееше, отпред на гърдите й висяха очила на златна верижка.
— Как сте? — любезно попита тя и колкото и да е странно, бях убедена, че я познавам отнякъде. — Заповядайте — посочи тя към коридора.
Кабинетът й беше просторен, с безброй книги по рафтовете край стените и осеян с кашони, преливащи от листове. Жената седна зад бюрото и ни посочи двата стола срещу него, в които се настанихме двамата с доктор Наш. Наблюдавах я, докато измъкна папка от купчината на бюрото си и я отвори.
— И така, скъпа. Да погледнем.
И тогава образът й се открои. Знаех коя е. Бях видяла нейна снимка, докато лежах пъхната в скенера, и макар че тогава не я бях познала, сега се досетих. Била съм тук и преди. Много пъти. На същото това място, в този стол или някой подобен, наблюдавала съм я как записва нещо в папката пред себе си, гледайки през очилата, които изящно подчертават скулите й.
— Виждала съм ви… Спомням си.
Доктор Наш ме погледна, после отново извърна очи към доктор Уилсън. Тя кимна.
— Да, наистина. Макар че не сме се срещали много често. — После обясни, че тъкмо започвала работа тук, когато съм напуснала, и първоначално дори не отговаряла за моя случай. — И все пак много окуражително е, че си спомняте — добави тя. — Доста време мина, откакто бяхте наша постоянна пациентка.
Доктор Наш се наклони напред в стола си и отбеляза, че за мен може да се окаже полезно, ако видя стаята, в която съм живяла. Жената кимна, присви очи да прочете още нещо в папката, после каза, че не знае коя е била моята стая.
— Напълно възможно е доста да са ви местили. Така е с повечето пациенти. Да попитаме ли съпруга ви? Според документацията той и синът ви са ви посещавали почти всеки ден.
Бях прочела за Адам сутринта и споменаването на името му за миг ме изпълни с щастие, с радостно облекчение, че съм си възстановила поне кратки мигове от детството му, но поклатих глава.