Марион Зимър Брадли
Преди Империята
1
Апаратурата за приземяване беше най-малката им грижа, но им създаде сериозни проблеми с влизането и излизането. Огромният космически кораб лежеше под наклон от четиридесет и пет градуса. Не можеше да се стигне до земята през никоя от изходните стълби и шахти. Впрочем и през вратите. Не беше ясно колко големи са повредите — дори приблизително, но пресметнаха, че горе-долу половината от жилищния сектор на екипажа и три четвърти от пътническия сектор са изцяло негодни за обитаване.
Издигнаха набързо посред голямото сечище пет-шест малки примитивни заслона и една полева болница, която приличаше на палатка. Сковаха ги от пластмасови плоскости и греди от местно смолисто дърво, като използваха циркулярен трион и секачески инструменти от запасите на колонистите. Всичко това стана въпреки сериозните протести на капитан Лестър. Само разпоредбите на правилника го накараха да отстъпи. Докато корабът летеше в Космоса, заповедите му се изпълняваха безпрекословно, на повърхността на планетата обаче отговорността поемаше Експедиционният корпус.
Фактът, че това е друга планета, беше подробност, за която никой не намираше смелост да мисли… все още.
Красива планета, помисли Рафаел Макарън, застанал на нисък хълм над разбития кораб. Всъщност красиви бяха местата, които успяха да огледат, тоест съвсем малка част от околността. Гравитацията на планетата беше малко по-слаба от земната, а кислородът в атмосферата й — малко повече. Значи всички родени и отраснали на Земята постоянно щяха да бъдат в приповдигнато настроение и да изпитват лека еуфория. Никой човек, израснал на Земята през двадесет и първия век, както Рафаел Макарън, не бе вдишвал такъв приятен смолист въздух, не се бе любувал на далечни хълмове в такава чиста, ярка утрин.
Хълмовете и далечните планини се извисяваха наоколо в сякаш безкрайна панорама, гънка след гънка постепенно избледняваха в далечината. Най-напред ставаха мъглявозелени, после мъглявосини и накрая потъваха в мъглявовиолетови и неясни пурпурни тонове. Огромното светило имаше наситения червен цвят на току-що пролята кръв. Сутринта видяха четири луни като разноцветни скъпоценни камъни над далечните върхове.
Макарън остави раницата, извади теодолита и сглоби триножника му. Наведе се да настрои уреда и изтри потта от челото си. Господи, колко горещо му се видя след непоносимия леден студ на отминалата нощ и внезапния сняг, който толкова незабележимо се спусна от планинския хребет, че едва успяха да влязат в заслона! Сега, докато сваляше найлоновия анорак и попиваше потта от веждите си, снегът се топеше на ручейчета.
Изправи се и се огледа за подходящ хоризонт. Благодарение на новия модел алтиметър, който компенсираше разликите в големината на гравитацията, вече знаеше, че се намират на около триста метра над морското равнище. Или над онова, което би минавало за морско равнище, стига на тази планета да има морета, а в това още не можеха да бъдат сигурни. В опасната стресова ситуация на катастрофата само една жена, третият помощник-капитан, бе успяла да види ясно планетата от Космоса. Тя обаче умря двадесет минути след падането, докато екипажът все още изравяше телата изпод развалините в командната зала.
Знаеха, че в тази звездна система има три планети. Едната представляваше замръзнал метанов гигант. Втората бе малка гола скала, по-скоро луна, отколкото планета, но си имаше самостоятелна орбита. Третата бе тази. Земният експедиционен корпус я бе причислил към клас М, тоест подобна на Земята и може би годна за живеене. Сега беше ясно, че се намират именно на нея. Почти нищо друго не им беше известно за тази планета, с изключение на това, което бяха открили в последните три денонощия. Червеното слънце, четирите луни, големите температурни разлики, планините… Забелязваха тези неща в трескавите мигове, когато изравяха и разпознаваха мъртвите, бързо организираха полева болница и мобилизираха всички горе-долу невредими да се грижат за ранените, да погребват мъртвите и да строят временни заслони, за да имат покрив, преди корабът да стане отново обитаем.
Рафаел Макарън извади уредите за наблюдение, но не започна да се занимава с тях. Трябваше за малко да остане сам. Едва сега осъзна колко му е необходимо. Нуждаеше се от малко време, за да се съвземе от непрестанните и ужасяващи удари, които се сипеха върху него през последните часове. Ако беше на пренаселената и свръхчувствителна към медицината Земя, катастрофата и мозъчното сътресение веднага щяха да го пратят в болница. Но тук полевият лекар, зает с по-тежките наранявания, само провери набързо рефлексите му, даде му хапчета против главоболие и се върна към зле ранените и умиращите. Главата му все още се пръскаше от болки, макар че след като се наспа през първата нощ, мъглата пред погледа му се бе вдигнала. На другия ден заедно с всички останали здрави мъже и той бе зачислен не само към медицинския персонал, но и към инженерните екипи на кораба, и към онези, които копаеха общи гробове за мъртвите. Когато откри сред тях Джени, шокът бе неописуем.