Валентина Фиданова-Коларова
Преди това
Асансьорът изскърца и спря на тринадесетия етаж. Мъжът излезе на площадката. Срещу него, закачена върху кожената тапицерия на вратата, блестеше табелка с надпис „психиатър“. Мъжът се поколеба за миг, натисна звънеца и зачака. Беше висок и слаб, с дълги и силни крайници. На челото му тъмнееше белег от наскоро заздравяла рана.
Докторът го чакаше, защото веднага отвори вратата и го покани да влезе. После през коридора го въведе в кабинета си. Тежки тъмновишневи завеси закриваха прозореца и в стаята бе тъмно като в нощ. Докторът ги дръпна с рязък жест и дневната светлина нахлу през затвореното стъкло. После се обърна и посочи на мъжа креслото срещу себе си. Мъжът седна и потъна в кожената тапицерия.
— Какъв е вашият проблем? — попита психиатърът и приглади сивата коса над челото си.
Беше нисък и набит, а бялата престилка седеше нелепо върху дребната му фигура. Единствено преклонната му възраст внасяше атмосфера на доверие.
— Превръщам се в кон — тихо и с напрежение сподели мъжът. Видя недоумението, което се изписа в погледа на доктора и поясни. — Дресирам конете в цирка и колкото повече общувам с тях, толкова повече започвам да приличам на кон. Трагедия, просто трагедия…
— Не разбирам — размърда се докторът, вече седнал зад бюрото си. — Вашият външен вид съвсем не…
— Нямам предвид физически — прекъсна го мъжът. — Започвам да приличам на кон психически. Представете си — направи кратка пауза, — вече не мога да спя легнал. По цяла нощ дремя, облегнат на таблата на спалнята, иначе не ме хваща сън… Напоследък, вместо да отговоря с „да“ или „не“, когато някой ме запита нещо, започвам да пръхтя доволно или сърдито и да кимам по няколко пъти упорито с глава. Клоуните в цирка ми се присмиват, а колегите ме гледат с неодобрение. Да не говорим за жена ми. Тя повече не иска да спи с мен, защото… — Мъжът замълча и се загледа в пода.
— Защото? — като ехо попита докторът.
— Ами… Нали знаете как го правят конете?!
— Как? — отново попита докторът.
— Ами… — мъжът набра смелост и каза забързано. — Отзад, а това никак не допада на жена ми. Освен това през цялото време докато се любим, цвиля безобразно. Срам ме е пред нея, неудобно ми е от самия мен! А съседите… — той поклати тъжно глава. — Ще свикват събрание на кооперацията, защото не желаят да живеят с „кон на втория етаж“, така ме наричат вече… Въобще, какво да ви кажа, най-добре се чувствам при конете в конюшната. Напоследък започнах да харесвам една от кобилките. Почти съм влюбен в нея. Изпитвам ужас от мисълта, че един ден ще пожелая да я обладая! Вече нито една женска задница не ми се струва толкова красива и привлекателна, като тази на моята кобилка.
— Кога почувствахте за първи път, че се превръщате в кон? — попита докторът и в очите му проблеснаха розови искри, които изгаснаха също така внезапно.
Мъжът вдигна рамене. Изведнъж неочаквано странно поклати глава, наведе тяло напред, после назад и съвсем ясно изцвили. Психиатърът тънко се усмихна.
— Видяхте ли? — по лицето на пациента се появи уплаха. — Това не зависи от мен, докторе…
Сега тишината в кабинета се нарушаваше единствено от приглушения уличен шум, който нахлуваше през плътно затворения прозорец. Докторът се изправи зад бюрото си и бавно приближи към креслото. Застана срещу пациента и улови с поглед очите му.
— Отпуснете се. Ще опитам да върна съзнанието ви назад във времето. Не мислете за нищо, а оставете устата сама да разказва това, което ще покаже душата. Хайде, отпуснете се и заспете…
Гласът беше дълбок и плътен. Пациентът затвори очи, въздъхна с леко пръхтене и се унесе в хипнотичен сън.
Под краката му пари. Чува пращене на запалени дърва, а ноздрите му поемат огнен въздух. Отваря очи и се вижда превързан на дървен стълб сред жарава. Мнозинството, дошло на екзекуцията, в здрача прилича на тъмно развълнувано море. Стотици устни, осветени от разгарящата се клада, го проклинат. Една грохнала старица се отделя от тълпата и едва докретала до кладата, хвърля наръч съчки в огъня. Поглежда го. Очите й горят с червения пламък на жаравата. После бавно повлича крака обратно. Забрадката й, почти смъкната на врата, открива редки коси, неестествено плътни към челото, напомнящи рога.
— О, свещена простота! — тъжно въздъхва от кладата изгарящият и чувства как месото по петите му започва да цвърчи на огъня. Закрещява от болка.
Полъхва вятър и с него един басов глас го призовава:
— Върви по-назад във времето. Преди това… в един друг живот, по-различен от…
— …от този на човек — довършва унесен пациентът. — Аз съм череп, конски череп на дъното на езеро. Безличен, безок, позеленял от водораслите и времето. О, колко съм грозен! Един замръзнал в езерото кон. Преди това съм силен водач в конюшната на жесток стопанин. Не приличам на жребците и расовите кобили в съседната конюшна, които господарят язди за удоволствие, а десетина слуги постоянно ги разчестват и хранят с хубав овес.