— Затова ли се държиш по този начин? — попита Корт, сякаш го бе осенило прозрение. — Да не би да се опитваш да ми задържиш вниманието?
Стори й се много доволен.
— Не! — развилня се тя, ядосана, че нарочно се прави, че не разбира.
— Защо тогава не се опиташ да бъдеш мила и добра и не провериш дали това не е начинът да се отървеш от мен? — предложи й той.
— Защото докато разбера, може да се окаже прекалено късно!
— Трябва да ти кажа нещо, скъпа — отвърна Корт и я прегърна. — Прекалено късно е. Прекалено.
— Корт! — Лиа бе притисната до широките му гърди и топлината, която се излъчваше от него, прогаряше пръстите й през тънката материя на ритата. — Пусни ме веднага. Няма да те оставя да ми се присмиваш.
— Когато откриеш нещо смешно или забавно в цялата тази работа — предложи той, докато крачеше към антрето, — уведоми ме. Лично аз не виждам нищо смешно.
— Никога няма да ти простя! — опита се да се измъкне тя, когато Корт зави, като внимаваше да не удари главата й.
Лиа усети как възбудата пламна във вените й и я заля цялата. Не искаше да става така, не и докато между двамата имаше толкова много неразрешени въпроси. В същото време не можеше да отрече, че го желае. Желаеше го още откакто се запознаха в Орегон. Освен това много се страхуваше, че тук ставаше въпрос за нещо по-дълбоко и опасно. Чувствата й вилнееха в пълен хаос и тя се питаше дали тук не ставаше дума за любов.
— Вече ми прости, докато бяхме на терасата — изтъкна той и отвори с крак вратата на спалнята. — Каза, че можем да продължим оттам, откъдето свършихме в Орегон. Ако си забравила, ще ти напомня, че точно там прекъснахме.
— Не бих казала — изсъска Лиа, когато Корт я пусна внимателно на широкото ниско легло и запали малката лампа на нощното шкафче. — Предстои ни да се опознаем. Няма да спя с теб!
Стаята бе модерна, в естествени тонове, също както и останалата част от апартамента. Ниските мебели от тиково дърво, бежовият мокет и пердета бяха освежени от модернистичната картина над леглото. Кувертюрата, на която той я положи, бе пухкава, направена от гъши пух, и сигурно струваше цяло състояние. Жалко, че бе в бежово. На Лиа й се струваше, че ще изглежда най-добре в яркочервено.
— Не искаш да спиш с мен, защото още не си признала, че ме желаеш — отвърна спокойно той и я погледна ласкаво. — След като вече си пресякла границата…
— Няма такова нещо! — почти извика тя и заби нокти в кувертюрата. Добре че успя да се сдържи, каза си тихо.
— Има. Чух те, когато каза на Алекс Харлоу, че си влюбена в мен и имаш намерение да се омъжиш за мен — напомни й Корт с нескрито задоволство. — Това е основната причина, поради която се въздържах да не го изхвърля през балкона. Реших, че си го наказала достатъчно, задето се бе осмелил да те целуне.
— Животно такова! Знаеш, че го казах единствено, за да си отмъстя! Не говорех сериозно! — Доколко бе казала истината? Бе изговорила думите, които използва, за да си отмъсти на Алекс с истинска лекота. Беше й толкова лесно, когато каза, че бе влюбена в Корт Тримейн.
— Можеш да го повториш и сега — подсказа и мило той. — А този път можеш да го кажеш напълно сериозно!
Лиа го наблюдаваше с широко отворени очи, когато Корт започна да си разкопчава ризата. Беше като хипнотизирана. Когато се зае с ръкавелите, ризата бе отворена на гордите и разкриваше тъмните косми отпред. Тя най-сетне събра сили да помръдне.
Хвърли се без предупреждение към далечния край на леглото. Бе много бърза, ала той се оказа още по-бърз и успя да я хване през кръста, преди тя де се изправи.
— Господи! — въздъхна Корт тъжно. — Как можа никой да не ме предупреди, че укротяването на опърничави жени е толкова трудна работа? Ако продължи така още дълго, ще трябва да отида в някой рехабилитационен център на лечение.
— Дяволите да те вземат! — писна Лиа, когато той я притисна под себе си и със сила я притисна на кувертюрата. — Няма ли начин да ти набия малко разум в главата?
— Престани да се съпротивляваш — прошепна Корт и гласът му стана още по-дрезгав. — Мога да бъда изключително разумен. Тази вечер от теб искам истината или поне част от нея.
— Коя част? — изсъска тя гневно, усетила, че топлината на тежкото му тяло размътва разсъдъка й.
— Поне си признай, че ме желаеш…
Ръцете му нежно стиснаха китките й и ги вдигнаха над главата, а устните му застинаха на сантиметър от нейните. Дъхът й бе станал по-бърз и Лиа едва се владееше.
— За да ти осигуря победата, която искаш ли? — поправи го тя.
— Мисли както желаеш — изръмжа той. — Просто престани да се бориш с мен и ми позволи да ти покажа колко хубаво може да бъде между нас!