Изведнъж и на двамата не им достигаше въздух и в стаята се чуваше само накъсаното им дишане.
— Ето… ето лейкопласта — подаде му лепенката с трепереща ръка.
Той я взе.
— Благодаря. — Да, тя определено имаше хубави гърди. И стегнати бедра.
Трент се извърна и тя си пое облекчено дъх. Но той не се отправи към вратата. Вместо това, седна на дивана й и преметна крак върху крак. Опита се да се справи с целофанената обвивка на лепенката, но след минута се отказа.
— Бихте ли я отворили вместо мен, ако обичате?
— Разбира се. — Тя се приближи и взе лепенката. Искаше й се гостът й да си тръгне по-бързо. Да напусне отшелническото й убежище. Това бе скривалището й, тук се чувстваше в безопасност и той бе нежелан натрапник. — Сигурна съм, че Руби има лейкопласт — каза тя, като се надяваше да е доловил укора в гласа й.
— Несъмнено е така, но нея все още я няма вкъщи. Извинете, че ви обезпокоих.
Наистина я безпокоеше. Не беше се обвързвала с мъж, откакто се бе развела преди седем години. Мъжете бяха забранена територия. Те бяха ненужен риск. Приятели като Бари и Мори бяха нещо чудесно. Бизнес-партньорите — също, доколкото се придържаха към деловите отношения. Но никога, никога нямаше да се влюби отново в някой мъж. Такова бе решението й. Беше се заклела пред себе си, че никога няма да си позволи да се развълнува сексуално така, че ръцете й да треперят, както сега. Една катастрофална връзка й бе достатъчна.
— Имам си доста работа, а днес не съм свършила кой знае колко. — И причината е в теб, добави наум тя.
Той се намръщи леко, взе лепенката от нея и внимателно я уви около малкия пръст на крака си.
— Готово. Това ще трябва да ме предпази от усложнения. — Изправи се. — Работите ти са прекрасни, Ейна.
— Моля? — Как я бе нарекъл? Дори бе произнесъл първата сричка меко, за да се римува с истинското й име.
— Забелязах ги още с влизането си. Много са интересни.
Посочи с глава към работната й маса, където бяха разстлани дрехи в различен стадий на изработка. Отиде до тях и започна да изучава настоящия й проект — полата на госпожа Ръдърфорд. Дизайнът представляваше букет тигрови лилии, които започваха от подгъва и се извиваха наляво чак до колана. И точно там, върху едно пъстро венчелистче, се спотайваше дискретният й саморъчен подпис Ейна Р. Бяха се споразумели с Бари, че така разместени, буквите от истинското й име ще бъдат нейната запазена марка.
— Скъпа моя, цената им ще се вдигне, ако са подписани. Всички оригинални произведения на изкуството трябва да са подписани — бе казал Бари. А да използва „Рейна“ бе все едно да обяви на първа страница на хюстънския „Кроникъл“ къде се намира.
— Чудех се как ли е малкото ти име — каза Трент.
Явно бе много наблюдателен, щом забеляза подписа й върху дрехата. Естествено бе предположил, че „Р“ означава Рамзи. Племенникът на Руби определено не бе вчерашен. Трябва да внимава с него. Добре поне, че бе наела апартамента под това име, така че ако двамата с Руби започнеха да си обменят информация, нямаше да има различия в сведенията им.
С голямо усилие на волята успя да остане спокойна, когато той отново се обърна към нея:
— Имаш много хубаво име.
— Благодаря. — Май се опитваше да надникне зад очилата й. Погледът му бе необичайно изпитателен и проницателен. Когато очите му се стрелнаха към устните й, тя отново се почувства замаяна. — Моля да ме извините, господин Гамблин.
— Наричай ме Трент. Аз ще те наричам Ейна. В края на краищата нали сме съседи! — Усмивката му бе закачлива и толкова очарователна. А може би привлекателността му се дължеше на разпиляната по момчешки коса върху челото му.
— Както вече ви казах, господин Гамблин — натъртено повтори тя, — аз съм много заета.
— О, хайде, човек не може само да работи и въобще да не се забавлява. — Той пъхна палци в колана на отрязаните си джинси. — Мислех да ида на кино днес следобед. Защо не дойдеш и ти?
Тя зяпна от изненада.
— Не мога да ида…
— Да гледаш Клинт Ийстууд? Не намираш ли, че е много секси?
— Да, но аз…
— Ще ти купя пуканки.
— Не мога…
— С двойна доза масло. Обичам ги много мазни, а ти?
— Да, но…
— Имаш ли нещо против, ако си облизвам пръстите?
— Не, аз…
— Чудесно. Ако ме помолиш, ще оближа и твоите.
— Господин Гамблин! — извика тя в отчаян опит да прекъсне неспирния поток от закачки. Пое си дълбоко въздух. — Вие може и да сте свободен да пропилявате деня си, но аз съм заета. Бихте ли си тръгнали, моля?
Усмивката му се стопи и той обидено стисна устни, а тялото му се скова.
— Добре, разбрах. Няма да преча на работата ти и минутка повече. — Отправи се към вратата и почти я изтръгна от пантите й при отварянето. — Благодаря още веднъж за лейкопласта — добави през рамо, преди да затръшне вратата след себе си. — Госпожица Скованост — измърмори под носа си на път за своя апартамент, който все още изглеждаше така, сякаш през него бе минал ураган. — Студена, надута, префърцунена. — Тръшна и собствената си врата с надеждата, че вибрациите ще преобърнат някое от шишенцата й с боя. — На кого ли си притрябвала, госпожице?