— Благодарение на разумните финансови препоръки на един човек, когото наскоро срещнах, ще живея доста добре и без теб, Рейна. Покани ме да остана при него за известно време. В замяна предложих да му помогна да разреши някои лични проблеми.
Рейна се усмихна при тази новина. Сюзън отново бе намерила някого, чийто живот да управлява.
— Това е добре, мамо. Надявам се да бъдеш щастлива.
— Ще бъда. А ти ще пропилееш живота си с някакъв мускулест глупак, който тича с футболна топка по терена.
— Не знам дали двамата с Трент имаме бъдеще заедно. Но сега поне подреждам живота си сама, а не го нравиш ти вместо мен.
— Той знае ли коя си?
Рейна срещна погледа на майка си, без да каже нищо. Сюзън се усмихна тържествуващо, доволна от точното си попадение.
— Не? От леля му разбрах, че той е с много крехко самочувствие, особено що се отнася за кариерата му. Не би се зарадвал на международната ти известност, нали? Затова ли криеш от него истинската си самоличност?
— Не!
— Е, всъщност това не ме засяга — безгрижно продължи тя. — Приятелят ми има малко работа в Хюстън, така че долетяхме само за няколко часа. — Взе чантичката си, изправи се и пое към вратата. — Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея за срещата ни на летището. Исках да ти дам последен шанс да се върнеш, но няма да се меся отново в живота ти, Рейна. Ако си решила да тънеш в неизвестност и мизерия, твоя си работа. Между другото, когато се изнесох от апартамента, опаковах всичките ти вещи. Ще ти ги изпратя. Прави с тях каквото искаш. Довиждане.
Сърцето на Рейна потръпна от удара. Това бе всичко. Не можеше да повярва, че се сбогува с майка си толкова студено и вероятно никога повече няма да я види. По всичко личеше, че Сюзън вдига ръце от нея.
— Мамо — извика тя с треперещ глас и направи няколко крачки напред с протегнати ръце — Сюзън се обърна, но остана на мястото си. Рейна също спря, но реши въпреки високомерното държане на майка си, да й каже това, което мисли. — Смяташ, че живея в мизерия, но грешиш. Аз съм богата. По-богата от когато и да било. — Спря за миг, като отчаяно търсеше малко топлина и разбиране в безизразните очи на майка си. — Открих истинската красота. Разбрах какво е да обичаш. Трент ме научи, макар и да не го съзнава. Мислех, че те мразя, но не е вярно. Обичам те. Не заради това, което си, а въпреки всичко. Там е тайната, не разбираш ли? Обичам те, мамо, и те съжалявам, защото никога няма да опознаеш радостта — не щастието, а радостта, която носи любовта.
Не очакваше отговор. Не го и получи. Сюзън се завъртя на пети и излезе навън.
— Е, идваш ли или не?
— Аз…
— Говори малко по-високо, скъпа. Обаждам се от съблекалнята, а тук е шумно като на пазар. Ще дойдеш ли на партито? Аз съм единственият в отбора, който си няма дама. Момчетата никога няма да престанат да ми се подиграват за това. Ти не би позволила подобно нещо, нали?
След посещението на Сюзън Рейна непрекъснато мислеше как да постъпи на този ден. Ето че моментът бе дошъл, а тя все още не бе решила какво да прави. Отборът се бе върнал в Хюстън късно предната вечер. И тъй като треньорът бе насрочил тренировка рано сутринта, Трент не бе успял да отскочи до Галвстоун и да я види. Партито започваше след няколко часа. Той имаше пълното право да настоява да разбере дали тя ще отиде или не.
Рейна се бе измъчвала часове наред, размишлявайки над проблема. Срещата със Сюзън, макар и болезнена, все пак бе довела до нещо. Майка й несъзнателно бе повдигнала някои много важни въпроси, които накараха Рейна да се замисли сериозно за любовта си към Трент. Както и за неговата към нея. Беше й се заклел в любов, преди да замине от Галвстоун, и многократно й казваше колко я обича, когато се обаждаше по телефона. Чувствата му не бяха охладнели по време на раздялата им. Рейна не бе очаквала, че ще го види отново, но Трент очевидно я смяташе за част от живота си.
Всичко се свеждаше до следното: дали той я обичаше заради това, което е, или онова, което не е? Щеше ли да обича Рейна така, както обичаше Ейна? Тя не можеше да се преструва вечно. В това поне бе сигурна. Бе толкова Рейна, колкото и Ейна. Грозните, размъкнати дрехи на Ейна бяха само маска, също както и бляскавите тоалети и гримът на Рейна.
Да обичаш означаваше да приемаш другия. Трент или я обичаше, или не. Това бе сурово изпитание за любовта им, но трябваше да преминат през него. Иначе не биха имали никакво бъдеще заедно.
На нея също не й бе лесно и тя съвсем не бе сигурна, че ще успее да го понесе.
— Да, ще бъда там — тихо каза тя.
— Чудесно! Ще изпратя шофьор с лимузина да те доведе.
— Недей! Да не си полудял?
— Луд съм от любов. И не отговарям за действията си, щом те видя.