Той дори не подозираше за иронията в думите си.
Набързо си казаха довиждане. Рейна отиде в банята като в транс. Взирайки се в огледалото, свали бавно синкавите си очила и ги счупи, като ги удари в ръба на ваната, за да не би да се разколебае в решението си. После изхвърли парчетата в коша. Хвана косата си и я върза на опашка.
Едва тогава отвори шкафчето над мивката и извади гримовете си.
Десета глава
Изглеждаше фантастично.
Роклята бе специално ушита за рекламата на един парфюм. Беше бяла и изключително провокираща. Когато прерови куфарите, изпратени от майка й, избра именно нея, защото бе една от любимите й и идеално подхождаше на стила на Рейна.
Заради наедрялата си фигура бе поотпуснала малко страничните шевове, но коприната все още очертаваше всяка извивка на тялото й така, сякаш я милваше. Деколтето, което изцяло откриваше едното й рамо, бе обсипано с мъниста. Не носеше други бижута освен покритите с камъчета обици, които блестяха на ушите й.
Сама бе подрязала връхчетата на косата си и й бе сложила балсам. След като престоя час и половина с ролки на главата, тя ги свали и енергично разреса косата си. Когато отметна глава назад, разкошни къдрици обрамчиха лицето й и се разпиляха по раменете й.
Ноктите й бяха все така къси, но си бе направила маникюр и бе сложила лак с коралов цвят, който подхождаше на червилото й.
Кожата на лицето й блестеше след маската, която си бе направила. Матовият й оттенък бе подсилен от слънчевия загар. Не бе забравила как се слага грим. Той бе ненатрапчив, но с поразителен ефект. Сресаната й назад коса откриваше изящните й скули.
Екзотичното й лице напомняше за езическа жрица. От него струеше неприкрит сексапил. Камерите го обожаваха.
Лимузината плавно спря пред имението Ривър Оукс, където се провеждаше тържеството. Шофьорът побърза да й отвори вратата. Рейна взе малката си бяла чантичка, покрита с изкуствени диаманти, и прие протегнатата й ръка.
— Благодаря — тихо каза тя.
— Удоволствието е изцяло мое, госпожице Рамзи. Приятна вечер.
Бе топла и уханна лятна привечер, изпълнена с аромата на гардении и магнолии. Но влажният въздух не бе единствената причина за потните й длани. Беше нервна.
Репортерите се тълпяха зад временно опънатото въже, за да снимат пристигащите членове на отбора и техните гости.
С изправени рамене и високо вдигната глава, Рейна мина покрай тях. Някой подсвирна:
— Господи, с кого ли е тя?
Мъжът бе спортен журналист и не я позна. Затова пък колежката му, която се занимаваше със светската хроника, веднага се досети коя е.
— Бързо! — възбудено извика тя на фотографа си. — Направи няколко снимки, преди да е влязла вътре.
— Но коя е тя? — полюбопитства спортният журналист.
— Рейна, глупак такъв. Не четеш ли нищо друго освен спортни списания? Всъщност сега се сещам, че преди няколко години тя рекламира цяла колекция бански костюми в „Спортс Илъстрейтид“.
— О, да, сега си спомням. Тя е известен модел, нали?
— От най-известните.
— Какво прави тук? — попита той.
— Не знам, но смятам да разбера. Не се е показвала на публични места от месеци. Носеха се слухове, че е надебеляла или нещо такова.
— Всяка жена би трябвало да е толкова дебела — многозначително се усмихна спортният журналист.
Рейна долови достатъчно от разговора им, за да разбере, че е разкрита. Нямаше връщане назад. Каквото бе писано, щеше да стане. Не я бе грижа какво щяха да кажат другите за нея. Как ли щеше да реагира Трент?
С леки стъпки се изкачи по стълбището пред входа на построената в колониален стил къща. До вратата стоеше изискана възрастна двойка. Рейна позна собствениците на хюстънския футболен отбор, които разговаряха с Том Танди.
Поколеба се за миг, но после смело продължи напред. Том я зърна и типично по мъжки я огледа от глава до пети.
— Здравей, Том! — промълви тя. Той едва я чу сред оживената глъчка и музиката в залата.
Изненадано се вгледа в очите й и измърмори едно „Здравей“. Направи й място да се приближи до собствениците на отбора, които любопитно я оглеждаха и очевидно очакваха да им я представи.
— Господин и госпожа Харисън, бих искал да ви запозная с госпожица… ъ-ъ…
Беше ясно, че Том не може да се сети коя е, така че тя реши да му спести притеснението и се представи сама, като протегна ръка:
— Аз съм Рейна.
Господин Харисън пое ръката й безмълвно. Беше поразен, както се случваше с повечето мъже, които я срещаха за пръв път. Затова пък съпругата му се усмихна приветливо и каза:
— За нас е чест да ни гостувате, Рейна. Роклята ви е ослепителна.