— Невъзможно! — Гласът на младия Бартън се разсмя в далечината. — Няма начин да разбера дали изобщо си вдигнал телефона. Всичко е автоматично. Разговаряш просто с един запис. Годината е две хиляди трийсет и седма. Преди шейсет години за теб. Днес на Земята започна ядрена война. Всички колонисти бяха извикани от Марс и отлетяха. Аз бях забравен!
— Спомням си — прошепна старецът.
— Съвсем самичък на Марс — разсмя се младият глас. — За месец, за година, на кого му пука? Имам храна и книги. В свободното си време записах с моя глас фонотека от десет хиляди думи и ги свързах с телефонни релета. Така по-нататък ще се обаждам сам на себе си, за да има с кого да си приказвам.
— Да.
— След шейсет години собствените ми записи ще ми звъннат. Едва ли ще остана на Марс толкова дълго, просто ми хрумна тази иронична идея — да имам с какво да си запълвам времето. Това наистина ли си ти, Бартън? Наистина ли съм аз?
Сълзи покапаха от очите на стареца.
— Да.
— Направих хиляда Бартъновци, записи, отзивчиви на всякакви въпроси, в хиляда марсиански града. Цяла армия Бартъновци из Марс, докато чакам ракетите да се върнат.
— Глупак. — Старецът поклати уморено глава. — Чака шейсет години. Остаря, докато чакаше в самота. И сега си се превърнал в мен, и продължаваш да си все така сам в празните градове.
— Не очаквай да ти съчувствам. За мен си като чужденец от друга страна. Не мога да се натъжа. Жив съм, когато правя записите. Ти си жив, когато ги слушаш. И двамата сме неразбираеми един за друг. Не можем да се предупредим, макар че си говорим — единият автоматично, а другият — топло и човешки. Сега съм човек. Ти си човек, но по-късно. Безумно е. Не мога да плача, защото не познавам бъдещето, и затова мога да съм единствено оптимист. Тези записи могат да реагират само на определени дразнители от твоя страна. Можеш ли да накараш мъртвец да се разплаче?
— Стига! — извика старецът. Усети познатия пристъп на болка. Надигна се гадене, причерня му. — Господи, ама че си бил безсърдечен! Махай се!
— Бил ли, старче? Аз съм. Докато лентата върви, докато шпинделите се въртят и електронните очи четат, подбират и ти пращат думите, аз ще бъда млад и жесток. И ще бъда млад и жесток много след като пукнеш. Довиждане.
— Чакай! — извика старецът.
Щрак.
Дълго седя със замлъкналия телефон в ръка. Сърцето го болеше ужасно.
Ама че лудост. Колко глупав е бил през първите години от уединението си, с какво вдъхновение бе нагласял телефонните мозъци, записите, веригите, бе настройвал времето за обажданията! И как си го беше представял само:
Звън на телефон.
— Добро утро, Бартън. Бартън ти се обажда. Седем сутринта е. Ставай, драги!
И отново!
— Бартън? Бартън е на телефона. По обед трябва да идеш до Марс Таун. Да инсталираш телефонен мозък. Реших да ти напомня.
— Благодаря.
Звън!
— Бартън? Бартън е. Ще обядваш ли с мен? Какво ще кажеш за „Ракета“?
— Става.
— Е, значи до скоро!
Дръъъън!
— Ти ли си, Б.? Реших да те поободря малко. Горе главата и тъй нататък. Спасителната ракета може да кацне утре.
— Да, утре, утре, утре, утре.
Щрак.
Но годините се изнизаха една след друга като дим. Бартън бе изключил противните телефони и остроумните им забележки. Щяха да му звънят едва след като станеше на осемдесет, ако е жив дотогава. И ето че днес телефонът звъни, миналото диша в ухото му, шепне, припомня.
Телефонът!
Усети го как звъни.
Не съм длъжен да отговарям, помисли си той.
Звънец!
В края на краищата от другата страна нямаше никого.
Звън!
Това е като да говориш сам на себе си. Но и по-различно. Господи, колко по-различно е само!
Усети как ръката му вдига слушалката.
— Здрасти, стари Бартън, младият Бартън е на телефона. Днес навършвам двайсет и една! През изминалата година монтирах гласове-мозъци в още двеста града. Заселих целия Марс с Бартъновци!
— Да. — Старецът си припомни онези нощи преди шест десетилетия, как се носеше през сини хълмове и железни равнини с натоварен с машинарии пикап, как си подсвиркваше радостно. Още един телефон, още едно реле. Нещо за правене. Нещо хитро, чудесно и тъжно. Скрити гласове. Скрити, скрити. Онези млади години, когато смъртта не бе смърт, времето не бе време, а старостта бе само едва доловим отглас от дългата върволица години пред него. Млад идиот, садистичен глупак, на когото и през ум не минаваше, че един ден ще жъне каквото сам си е посял.