— Снощи — рече двайсет и една годишният Бартън — седях сам-самичък в едно кино в един пуст град. Пуснах си филм с Лаурел и Харди. Господи, как се смях само.
— Да.
— Хрумна ми нещо. Записах гласа си хиляда пъти. Пускам записа по целия град, сякаш хиляди хора говорят. Шумът на тълпата действа доста успокояващо. Нагласих го така, че да се затръшват врати, деца да пеят, грамофони да свирят — всичко автоматично. Ако не гледам през прозореца и само слушам, всичко е наред. Но погледна ли, илюзията си отива. Май почвам да се чувствам самотен.
— Това бе първият ти знак — рече старецът.
— Какво?
— За първи път призна, че си самотен.
— Експериментирах с миризми. Вървя по празните улици и долавям от къщите миризми на бекон, яйца, шунка, филе и какво ли не. Всичко го правят скрити машини.
— Лудост.
— Самозащита!
— Писна ми. — Старецът рязко затвори. Това бе прекалено. Миналото го задушаваше…
С олюляване слезе по стълбите от кулата и излезе на улицата.
Градът бе потънал в мрак. Вече не светеха червени неонови лампи, не свиреше музика, не се носеха миризми на готвено. Отдавна бе изоставил измислиците и механичните лъжи. Чуй! Това стъпки ли бяха? Как мирише само! На ягодов пай! Всичко това бе минало.
Стигна до канала. Звездите проблясваха в трептящата вода.
Под повърхността ръждясваха рибите — изкуственото население на Марс, което бе създавал през годините и, осъзнавайки собственото си безумие и неадекватност, му бе заповядал — раз, два, всички към канала, гмуркайте се в дълбините, пускайте мехурчета като потънали бутилки. Беше ги убил без капка съжаление.
В една тъмна къща тихо зазвъня телефон.
Той продължи да върви. Телефонът млъкна.
Зазвъня телефонът в къщата пред него, сякаш знаеше, че ще мине оттук. Затича се. Звъненето остана назад. Само за да бъде подето от тази къща, после от следващата, и от другата! Втурна се напред. Още едно позвъняване!
— Добре! — изтощен изкрещя той. — Идвам!
— Здрасти, Бартън.
— Какво искаш!
— Самотен съм. Жив съм само когато говоря. И затова трябва да говоря. Не можеш винаги да ме караш да млъкна.
— Остави ме на мира! — ужасен възкликна старецът. — Ох, сърцето ми!
— Обажда се Бартън, на двайсет и четири. Още две години минаха. В чакане. Чувствам се малко по-самотен. Прочетох „Война и мир“, пих шери, въртях ресторанти с моя милост в ролята на сервитьор, готвач и изпълняващ забавната програма. Днес ще се гледам в един филм в кино „Тиволи“. „Напразните усилия на любовта“. Емил Бартън във всички роли, в някои — с перука!
— Престани да ми звъниш, или ще те убия!
— Не можеш да ме убиеш. Първо трябва да ме намериш!
— Ще те намеря!
— Забравил си къде си ме скрил. Навсякъде съм — в кутии, в къщи, в кабели, в кули, под земята! Хайде, опитай! Как ще го наречеш? Телефонно убийство ли? Или самоубийство? Завиждаш, нали? Завиждаш, че съм тук, само на двайсет и четири, с бляскав поглед, силен, млад. Добре, старче, да си обявим война. Война между нас. Между мен и мен! Цял полк от мен, всички възрасти против теб, истинския. Давай, обяви ни война!
— Ще те убия!
Щрак. Тишина.
Запрати телефона през прозореца.
Автомобилът се движеше през дълбоки долини в среднощния студ. В краката на Бартън лежаха револвери, карабини, динамит. Ревът на колата отекваше в тънките му уморени кокали.
Ще ги открия, помисли си той. И ще ги унищожа всичките. Господи, как може да ми причинява това?
Спря. Някакъв непознат град лежеше под късните лъчи на луните. Нямаше никакъв вятър.
Студените му ръце стиснаха карабината. Впери поглед към стълбовете, кулите, кутиите. Къде бе скрит гласът на този град? В тази кула ли? Или ето там! Толкова години са минали. Огледа се трескаво, въртеше глава насам-натам.
Вдигна карабината.
Кулата рухна от първия изстрел.
Всички, помисли си той. Всички кули трябва да бъдат съборени. Забравил съм. Прекалено много време мина.
Колата се движеше по безмълвната улица.
Иззвъня телефон.
Той погледна към изоставената аптека.
Телефон.
Стреля с пистолет в ключалката и влезе.
Щрак.
— Ало, Бартън? Само те предупреждавам. Не опитвай да събориш всички кули и да взривяваш разни неща. Така сам ще си прережеш гърлото. Помисли си хубаво…
Щрак.
Излезе бавно навън и тръгна по улицата, слушаше как телефонните кули бръмчат високо над него — все още живи, все още работещи. Погледна ги и разбра.
Не можеше да ги унищожи. Ами ако от Земята пристигнеше ракета? Невъзможна идея, но все пак? Ако дойдеше тази нощ, утре или пък другата седмица? Ако кацнеха от другата страна на планетата и се помъчеха да се свържат с него по телефона, но линиите са прекъснати?