Свали пушката.
— Няма да дойде ракета — тихо заспори със самия себе си. — Стар съм. Прекалено късно е.
Ами ако дойде, а ти така и не разбереш? Не, трябва да оставиш линията отворена.
Отново иззвъня телефон.
Обърна се машинално. Затътри крака обратно към аптеката, пръстите му напипаха слушалката.
— Ало?
Непознат глас.
— Моля те, стига си ме тормозил — рече старецът.
— Кой е там, кой се обажда? Кой е? Къде се намирате? — изненадано възкликна гласът.
— Чакайте малко. — Старецът се олюля. — Обажда се Емил Бартън. Кой сте вие?
— Капитан Рокуел, ракета Аполо четирийсет и осем. Току-що пристигнахме от Земята.
— Не, не, не.
— Чувате ли ме, господин Бартън?
— Не, не, не може да бъде.
— Къде сте?
— Лъжеш! — Старецът трябваше да се облегне на стената на кабинката. Очите му изневеряваха. — Това си ти, Бартън, отново лъжеш, отново се подиграваш с мен!
— Аз съм капитан Рокуел. Току-що кацнахме. В Ню Чикаго. Вие къде сте?
— В Грийн Вила — задъхано отвърна той. — На шестстотин мили от вас.
— Вижте какво, Бартън, можете ли да дойдете тук?
— Какво?
— Ремонтираме ракетата. Изтощени сме от полета. Можете ли да дойдете и да помогнете?
— Да, но…
— Е?
Старецът погали слушалката.
— Как е на Земята? Как е Ню Йорк? Войната свърши ли? Кой е президент? Какво се случи?
— Ще има време за бъбрене, като пристигнете.
— Всичко наред ли е?
— Абсолютно.
— Слава Богу. — Старецът се вслушваше в далечния глас. — Сигурен ли сте, че сте капитан Рокуел?
— По дяволите, човече!
— Извинявайте!
Затвори и побягна.
Бяха дошли, след толкова много години. Направо невероятно. Собствените му сънародници, които щяха да го върнат на Земята с нейните морета, небе, планини.
Подкара колата. Щеше да пътува цяла нощ. Но пък рискът си заслужаваше — щеше да види хора, да стисне ръцете им, да чуе гласове.
Ревът на колата отекваше в хълмовете.
Онзи глас. Капитан Рокуел. Не може да е той самият отпреди четирийсет години. Никога не бе правил такъв запис. Или пък бе правил? В някой от пристъпите на депресия, на пиянски цинизъм. Не беше ли направил веднъж фалшив запис на мнимо кацане на Марс, с измислен капитан и въображаем екипаж? Тръсна решително глава. Не. Превърнал се беше в подозрителен глупак. Сега не бе време за съмнения. Цяла нощ трябваше да се надпреварва с луните на Марс. Ама че купон щяха да вдигнат!
Слънцето изгря. Бе ужасно уморен, целият изтръпнал, сърцето му биеше лудешки, пръстите му трепереха на волана, но направо се топеше от удоволствие при мисълта за последния телефонен разговор: Здрасти, млади Бартън, обажда се старият Бартън. Днес заминавам за Земята! Спасен съм! Усмихна се слабо.
Стигна сенките на Ню Чикаго по залез. Излезе от колата, стъпи на ракетната писта и разтърка зачервените си очи.
Космодрумът бе пуст. Никой не тичаше да го посрещне. Никой не стискаше ръката му, не викаше, не се смееше.
Сърцето му изрева. Притъмня му и изпита чувството, че пропада в откритото небе. Запрепъва се към някакъв офис.
Вътре в него в спретната редица бяха наредени шест телефона.
Зачака, дишаше тежко.
Най-сетне. Звън.
Вдигна внезапно натежалата слушалка.
— Чудех се дали ще се добереш жив — рече нечий глас.
Старецът не каза нищо, просто стоеше със слушалката в ръка.
— Докладва капитан Рокуел — продължи гласът. — Какви са заповедите ви, сър?
— Ти — изстена старецът.
— Как е сърцето, старче?
— Не!
— Трябваше да те елиминирам по някакъв начин, за да продължа да живея. Ако, разбира се, един телефонен запис може да се нарече жив.
— Сега излизам навън — отвърна старецът. — Не ми пука. Ще взривявам всичко, докато не пукнеш!
— Вече нямаш сили. Защо мислиш, че те накарах да пътуваш толкова далеч и тъй бързо? Това беше последното ти пътешествие!
Усети как сърцето го свива. Никога нямаше да се справи с останалите кули. Войната бе изгубена. Отпусна се в стола и от устата му се отрониха тихи скръбни звуци. Изгледа свирепо останалите пет телефона. Те звъннаха като по сигнал! Гнездо от пищящи гадни птици!
Вдигнаха се автоматични слушалки.
— Бартън, Бартън, Бартън! — загърмя офисът.
Стисна един от телефоните. Започна да го души, а той продължаваше да му се смее. Заблъска го. Зарита. Горещата жица се заизвива като змия в пръстите му. Изтръгна я. Тя падна в несигурните му крака.
Унищожи още три апарата. Настъпи внезапна тишина.
И като че ли едва сега открило нещо, пазено години наред в тайна, тялото му сякаш се отпусна върху уморените му кости. Клепачите му се затвориха като листенца. Устата пресъхна. Месестата част на ушите бе сякаш топящ се восък. Дланите притиснаха гърдите. Падна по очи. Остана да лежи неподвижно. Дишането спря. Сърцето замлъкна.