Крачех плахо покрай зида и, още по-плахо се промъкнах между двамата стражи пред могъщата й врата. Навън — из постланите с едри плочи улици — ме понесе всекидневието на ханската столица. Шумеше градският труд, движеше се на коне или в коли стоката, пърполяха дечурлига, чин но пристъпваха под теглото на съдове с вода жени. Всеки от Фанагория ме съпровождаше с дълъг поглед, чийто смисъл не разгадавах съвсем — любопитство, съчувствие, вражда или презрение?
Вървях аз в своя неуместен хитон и се усещах все по-неуместен като цяло. Все по-несдържано ми се искаше да ме няма, за да не нарушавам с ромейската си личност внушително правоъгълния, трезво строг, пристоен живот на българската столица. Краката ми безволно ме тътреха в единствената известна посока — навън и от външния град, към кръга утъпкана пръст, където отзарана бе тъй забавно.
Отдъхнах си едва подир вратите на втората стена — пред мене се стелеше надвечерта над меките хълмове, злачното поле, прегърнато от кротката дъга на речния бряг.
При гумното нямаше ни зрители, ни конници, които да чакат реда си. Само двамина яздачи, странно уединени в аления заник, препускаха в кръг.
„Бъди маши очи и уши! — още чувах гласа на баща си, мъдрата му поръка: — Всичко, което узнаеш за варварите, утре ще ти придаде висока цена! А варваринът е доверчиво открит, той не познава висшите съмнения и без мъка ще те допусне в душата си …“
Понеже сам не знаех що диря, за всеки случай се смуших в близкия храсталак. Яздачите бяха толкова заети че не ме и забелязаха. Те прелетяха покрай мене, та ги и припознах: бяха онази, неуспялата отзарана и младият хански син.
Честна дума! — тогава не ми мина през ум, че тях двама обвързва нещо повече от лудата гонитба. Забравих — понеже и двамата се трудеха по мъжки, — че те бяха всъщност млади мъж и жена през вълнуващо надвечерно време…
После всеки от тях взе да работи сам за себе си, като момичето повтаряше от седло извивката с меча, а момчето се целеше при пълен бяг в онзи кол. Аха, ясно — рекох си, — те се упражняват и след пладне, за да бъдат по-сръчни утре заран.
Тъкмо да се завърна тихо в своята шатра (никой не ще ти се зарадва, ако скришом присъствуваш на унизителните му усилия), онези двама събраха конете си и полека напуснаха гумното. Отправиха се към най-близкия от гористите хълмове:
„Съглеждай и подслушвай!“ — пак ми се счу, макар в оня мига да не ми трябваха заръки. Примирах от момчешко любопитство. И без да му мисля повече, след като дадох известна преднина на яздачите, запромъквах се подире им, снишен, прикрит от избуялата трева.
Поради тяхната преднина, поради необичайното за мене дебнене, а също и затуй, че сърцето ми биеше неравно, аз закъснях. И по-добре. В моята съвсем отскорошна, болезнена самотия би ме наранила една среща със земната любов, със щастливата страст. Пък и едва ли има мъж, комуто да бъдат безразлични любовните завоевания на другиго.
Дали тогава си давах сметка, че ме тласка не дългът на съгледвач, а моята млада кръв? … Не, това дойде по-късно …
Когато се добрах до леса, първо видях двата коня, вързани за дърветата. Те прекъснаха да пасат, изпръхтяха, щом видяха непознат. Залепнах о дебел ствол, слях се с гората. Изчаках малко преди да надникна към малката полянка с огазена трева.
В тревата лежаха яздачът и яздачката. Те бяха се отпуснали по гръб, потопили поглед в небето — ярко розово, пропъстрено от тънки облаци. Двамата не говореха и не се досягаха, сякаш всеки бе отплувал с мислите си надалече, в различна посока.
Не смеех да дишам, а вълнението ми растеше. Виж ти, не било неприятно да наглеждаш и подслушваш! — открих аз. Май че не един мой праотец е бил съгледвач, та са ми предали своите похвати. Бях неподвижен и бездиханен като дъб.
Междувременно Аспарух се подпря на лакът, а показалецът му се плъзна по профила на младата жена, изрязан върху тъмнината на привечерния лес.
— Хубава си, знаеш ли? промълви той. Тя кимна. Очевидно, знаеше си.
— По-хубава не съм виждал!…
Все по гръб, тя се усмихна закачливо.
— Само това да беше! — продължи Аспарух. — Ти умееш … съвсем всичко. Яздиш колкото мене, пееш, както никоя друга. Ти владееш всички тайни на тялото.
Жената вирна брадичка, изсмя се гърлено. (Ще рече, не се пазеше да се издаде — чудно!) Тя изви лице към ханския син и потвърди:
— Владея ги, туй да видиш!
— Не казах каквото си мислиш… — засрами се Аспарух, а все пак я притисна и целуна много дълго (стори ми се, понеже съблазънта взе да ме терзае.)
Едната му ръка бе вкопчена в дебелата плитка, другата галеше източената шия, раменете и лицето на любимата. То било страшно да си съгледвач — рекох си. Чуждото блаженство пробуди у мене ревност, първата ревност.