— Обади на ювиги, че ромеите се строяват! — наредих на един от тримата български стотници.
— Той и сам вижда — каза българинът. — Ханът е по-високо от всички нас.
По това време василевсът наблюдавал с око на придирчив господар как работят слугите му. Съвършена била точността и бързината, с която всеки боец намирал мястото си. Разбърканото сборище завчас се претворило в еднакви правоъгълници, запълнени с мъжки тела и бронирани с металния отвес на щитовете. Начело на всеки правоъгълник бил съответният стратег. Най-вече върху бойните добродетели на тия началници — нисшите — от векове се крепяла ромейската-власт над неизброими, населени с инородци пространства.
Десетки хиляди войнишки очи били вперени с покорство в човека, който бил превел империята през гибелни бунтове и нашествия, като се сражавал на четирите посоки на света. Преизпълнен със съзнание за своята значимост, Константин Погонат се изпружил, вдигнал ръка. Над бронзовото море настъпила тишина, каквато бива пред всепомитаща буря.
— Бойци на империята и на Христа!
Погонат се славел със завиден глас и красноречие. Както ми повери неговият приближен, Валериан, Константиновите-речи имали неотразимо влияние върху войнишката душа, която василевсът издълбоко познавал:
— Ако днес сме тук, срещу онова — (той посочил българския онгъл), — принуди ни не варварската сила; варварите никога не са били истинска заплаха за Византия. Кой от нас не е воювал против тях, кой не се е прибирал триумфално след варварските войни?
Василевсът рязко млъкнал, за да отекне отговорът на несложните му въпроси.
— Никой! … Знаем ги!… — и прочие викове образували неотчетлива гълчава, която Константин Погонат укротил с властно движение.
— Скитници-крадци се промъкнаха в дома на господаря, докато той бе залисан на друга страна — дома му застрашаваха ония бесни псета, арабите. Бич за нашия век, те най-после бяха победени от вас. Така дойде време да прогоним пришълците, дето заседнаха у дома ни. Къде и кога се е чуло, свободни варвари в ромейските предели?
Василевсът пак замълчал, а предизвикателните му въпроси пак били последвани от свирепа глъчка:
— ……!!!!!
Отново махнал ръка Константин Четвърти.
— Ще попитате: защо нашият василевс поведе шейсет хиляди мъже срещу тъй жалък враг? Отвръщам ви: за пример! Наказанието, което ще наложим на варварите днес, нека бъде поука за цялото варварство! Няма да позволя никому отсам Истъра да не признава властта ми, да не ми плаща дан! Христос избра нас за оръдие на своя гняв. С Христа — напред!
Константин Погонат се прекръстил бавно, показно.
Гръмко до бога дрънчане на метал о метал оповести възторга на ромейската рат. Тримата български стотници до мене си размениха учудени погледи — у българите предаността бива мълчалива, а не гръмогласна.
— Започват!… — изговорих на себе си.
През отвора на кулата се виждаше как — обърнати допреди миг към василевса си — ромеите застанаха с лице към нас. Кохортите им вече бяха бронирани не само отстрани, но’ и отгоре с бронз; щитовете образуваха надежден покрив над всеки правоъгълник. Между кохортите се врязваха два дълги, тънки змея с лъскави люспи и дебела греда вместо глава. Те спънато потеглиха към долината, излязоха пред строя.
— Ще напънат вратите ни, обадете на хана! — викнах по-високо, отколкото бе нужно.
— Знае ханът — отвърна един от тримата зад мене, без да тръгне.
— Всички стрелци — по стената!!! — заповядах.
— Всички стрелци — по стената!!! — екливо предадоха заповедта ми тримата стотници.
— Ще чакаме ромеите да дойдат на хвърлей от нас! — разпоредих се аз за това, което се подразбираше.
А те идеха. Закрити под големите си щитове, стотици мъже носеха двете огромни греди. Кохортите ги следваха отблизо, за да се втурнат в пробива от неспасяемия удар. Нашата стена бе гъсто обкичена със стрелци, но какво от това? Що значеха стрелите ни срещу бронза?
— Готови!!! — креснах с все сила.
Тогава настъпи нещо така непредвидено, че ни зашемети — отляво и отдясно на кулата, където бях залостен, като из продънен яз извря българска конница. Аспарух не бе изчакал врага до стените ни, Аспарух бе заповядал бой на открито!…
От моето място боището се открояваше сякаш на длан. Докато го обгледам, мярнах далече оттатък очертанията му наниз високи бели пушеци. Що бе това?
А долу двете войски — конна и пеша — вече се сблъскаха. Не един път съм бил свидетел на българското умение в конен бой, но онова, което се случваше от първия ден на войната ни. с василевса, не приличаше на нищо досегашно. Конният народ на българите, мъже и жени, се нахвърли срещу ромейските построения с някаква радостна ярост. По стотици конници се купчеха около всяка обкована кохорта. а копията им търсеха пролуките между щит и щит.