— Удариха ни в гръб, всесветли!
Василевсът в миг си дал сметка за опасността, но не за миг могъл да пресметне размера и.
— Предвиждах го! … — процедил Погонат. — Затуй не вкарах в боя всичките си пешаци … Ираклие, поведи ги незабавно нататък!
Стратегът Ираклий яхнал и не се видял.
— Това ще рече, че в крепостта не е останала друга конница… — уместно съобразил василевсът. — Валериане, предай на стратезите долу. напред към портите! Да ти насилят на всяка цена!
Валериан някак се добрал до седлото. Много натежал, отвикнал от бойни занимания, той отдавна нямал охота за подвизи, но Погонат възложил нарочно тъкмо на своя най-приближен заповедта за крайния натиск над онгъла.
А конницата на Паган превъзмогвала сетното разстояние до ромейския стан. Българите вече изтеглили меч срещу дългите бодли на кохортите. При сблъсъка между враговете настанал шум като в ковачницата на бог Хефест — див трясък и олелия. Нашите конници работели така обиграно, че отмалелите ромейски пешаци недълго отстояли реда си. Правоъгълниците се разпаднали — както стана и отсам, под онгъла. Понеже в битка човешкият поглед не прониква надалече, ромеите продължавали да си мислят, че имат работа поне с равен по брой враг. Те съвестно мятали и сечали, а най-вече получавали неспасяеми удари от височината на конско седло.
— Напред към вратите! — кряскал през същите мигове Валериан, яхайки към боището в’долината.
Той виждал тези врати отворени; зад тях — гората, която не издавала човешко присъствие. Виждал стрелците но крепостната стена, а най-горе върху голия хълм — един мъж и един кон. Всичко това му се струвало близко, уязвимо, достъпно. Но между Валериан и вражата крепост със зейнали порти се простирало сражението.
В суеверен ужас Валериан запрял: жена с кървав меч в ръката — това стояло над умствените сили на моя бездарен приятел, който дотогава бил си мислил, че приказките за разярени варварски харпии са детска приказка. Валериан като насън се добрал до най-близкостоящия стратег — мъж ранен, но непревързан още — и му предал заповедта:
— Напред към вратите! Тъй нареди всесветлият …
— Зверове, а не хора! — процедил в отговор, а всъщност не в отговор, старият стратег. — Сякаш всички са се наговорили да изгинат преди залез …
— Напред към вратите! — безсмислено повторил Валериан, комуто много се искало да не бил слизал тук.
— Добре де! Върви към вратите, ако можеш! — злобно му се троснал стратегът.
Валериан хвърлил поглед нататък — неразчленимо кълбо от коне и бойци, блясък от острия, трупове. Ромеите навсякъде били в нестройна отбрана.
По-другояче протичало сражението там, където боритарканът Паган показвал на какво е способен един срещу двайсет, ако онзи един бил готов на смърт. Отначало пръснати в дълга верига, за да разтеглят вражия строй, в боя българите се скупчили. По този начин ромейският числен превес останал без значение — задните редове ромеи наваляли над предните, дано и те се докопат до ненавистните варвари. Чули се първите стонове и проклятия. Императорските наемници започвали да се газят един друг в своята ожесточеност — такъв край постигнал мнозина.
Но и българите проредявали. Падали конете им, прободени, съсечени. Останал пеши, българинът издържал кратко — срещу едного били стотина.
— Оттегляй се! — ревнал боритарканът на още читавите си хора.
Като се стараели да задържат противника на разстояние, българите съвсем се сбили на кълбо и взели да го претъркалват към долината, където вдигал пушилка основният бой. Всяка тяхна крачка била подложена на порой удари. Българите ги отблъсквали или се сривали под тях. Вече били останали малцина, когато улучили в суматохата по-рехав проход.
— След мен! — ревнал отново боритарканът.
Със съсечено рамо, кръвта му изтичала на видими тласъци. Но храбрият Паган смогнал да запази свяст докато измъкне хората си до свободния от ромеи склон под шатрата на василевса. Пагановите конници били прекосили в луд бяг опустелия ромейски стан. Все в луд бяг малката дружина се стовари върху полесражението.
Видях с очите си тази поява — тя бе капката, която препълни потира. Забелязах как ромеите поддадоха назад; боят сега вреше не в долината, а облазваше отсрещния скат. Тогава над отдалечаващите се шумове се извиси плача на боен рог. Щом го чуха, българите взеха да се изкопчват из гмежа. Те си проправяха проход с бесни удари и чертаеха зад себе си кървави бразди. После чевръсто се разделиха на две крила и се сурнаха към отворените врати на крепостта ни. Прочее, конният строй бързо се отдръпна на закрито.
Грамадните порти се приклопиха сякаш с присмехулен трясък.