— Бий! Бий! Бий! — насърчавах аз българските стрелци от крепостната стена, които прекалено дълго бяха чакали реда си.
Те стреляха гъсто и точно подир оттеглящите се ромеи. А понеже стрелата е по-бърза от човешките нозе, немалко хоплити бяха застигнати от светкавична смърт. Онези пък, които се спасиха, бягаха откровено към ромейския стан — той бе извън обсега на стрелите ни.
27.
Долината, където снощи бе тъй сънено спокойно, където днес бе ехтяла и кънтяла безмилостна битка — долината опустя. На дъното й лежаха мъртвите. Огззени и оваляни, неузнаваеми в своето прашно-сиво равенство, смъртта ги беше освободила от войнишкия им дълг.
Настъпваше нощ. Отсреща пламнаха първите подранили огньове за вечеря и отдих. Из дола се рееха измъчени светлинки — наши и ромеи прибираха убитите си. Имаше частица мир в търпимостта, с която живите врагове се разминаваха в полето на смъртта.
Над него, в шатрата на василевса било оживено. Погонат-бил свикал своите стратези на съвет.
— Според съгледвачите, тук долината преминава в тинест ручей … — говорел императорът прав, сочейки лъкатушната черта върху пергамента. — Ручеят се влива в онова неизбродимо тресавище, където те не са открили жива душа, след като го претърсили нарочно. Днес варварите хвърлиха цялата си сила на отсамната страна на крепостта. На отвъдната — донесоха съгледвачите — се прибирали само стари и недъгави. По стената там стражите били редки. И така, ако няколко наши хилядни се промъкнат по дълбокия овраг на ручея и под прикритието на тръстиките изправят о оттатъшната стена стотина стълби, утрешният бой ще се разиграе вече не извън, а вътре в кошарата. Ираклие, вземи анатолийците и арменците, те днес се биха кратко.
Така по начало протичали съветите, свикани от василевса: той говорел, сановниците кимали. Но изминалият ден не бил дал право на Константиновата стратегия — нещо, което никой не смеел и да намекне. Само Ираклий, почитан заради възрастта си и за своите морски набези над арабите, комуто се паднала честта да изтрие онгъла ни от лицето на земята, си позволил да зададе предметен въпрос:
А те идеха. Закрити под огромните си щитове, стотици мъже носеха двете огромни греди. Кохортите ги следваха отблизо, за да се втурнат в пробива от неспасяемия удар. Нашата стена бе гъсто обкичена със стрелци, но какво от това? Що значеха стрелите ни срещу бронза?
— Пресветли, дали изцяло да вярваме на съгледвачите? Възможно е из тръстичищата все пак да са се скрили българи.
— Не те ли е научил твоят дълъг живот, че невъзможно няма, Ираклие — ехидно го поучил василевсът. — Има вероятно. Вероятно в блатата не са скрити българи, понеже вече казах, това нечисто племе се бие винаги на кон. Изпълнявай, Ираклие!
За всички било очебийно, че старият войник приема заповедта без охота.
— Утре заран отново ще налегнем варварската кошара от наша страна! Това ще облекчи победата ви.
С такова обещание императорът отпратил първия си военачалник. После той, с присъщата си изчерпателна точност, разпределил задачите по утрешния бой между своите стратези и разпуснал съвета. Никой от тях не събрал смелост да сподели пред василевса тревогата си. Да тревожи императора било разрешено само на личния му съгледвач Валериан.
— Е? — попитал го Погонат след като двамата останали насаме.
— Тайно е дошъл от Константинопол мой човек — отговорил Валериан.
(Когато бивал н.ч четири очи с императора, моят някогашен съшколник се държел с тежест, със студенина и загадъчно. Нали въплъщавал тайната и тайнствена власт в държавата, Валериан чувствувал силата си.)
Василевсът направил знак, че ще приеме въпросния човек.
— Говори! — наредил му, когато Валериан въвел при него млад, крайно изтощен войник.
— Преди три дни пристигнаха в Константинопол папските легати — слабо, сякаш ей сега ще клюмне и заспи, отговорил той. — Това щяло да преобърне работите в светия събор. Тъй мисли патриарх Тарасий.
— Изключено! — Погонат дори скочил. — Православието вече бе признато от събора за отделна църква, равна на римската по мощ и слава.
— Беше признато, но в отсъствие на папските пратеници — напомнил му Валериан. — Те, естествено, ще се противят на нашето решение.
— Ако Рим не се съгласи щото константинополският архиепископ да стане вселенски патриарх, съборът се лишава от цел и значение — гневно говорел василевсът, забравяйки, че пред него е прост войник. — Отделянето на православната църква от Рим е дело на живота ми! Не по-малко историческо от моята победа над арабите.
Погонат крачел, накуцвайки, из шатрата си, трескаво развълнуван. А Валериан го следвал с недобри очи — не обичал той тези припадъци на силни чувства у господаря си.