— Ако Рим не склони, ще го склоним … — заявил деловито Валериан.
— Как, щом моята императорска особа е впримчена тук в несмислени битки с варварството? — креснал му в лицето Погонат. — Някакъв нечист езичник се загнездил зад жалкия си плет и смята да си играе на война с василевса на половината свят: напред-назад, нагоре-надолу. Ден, три, месец може би. Точно докато в Константинопол се решава съдбата на цяло християнство …
Без съчувствие разглеждал Валериан своя повелител — снишените под десетилетна грижа рамене, изкуствено почернената брада, която не отговаряла на старото лице, уморените очи, схванатия крак…
— Никакъв месец! — процедил началникът на всичко тайно. — До ден-два ще свършим тук. А най-вероятно — още нощес. Не си спомням стратегът Ираклий да е губил бой.
28.
Междувременно стратегът Ираклий, върху когото василевсът възлагал надеждите си за бърза развръзка по българските работи, пристъпвал, окалян до пояс, по дъното на дълбокия овраг. Потокът, за който говорили съгледвачите, бил превърнат от хилядите войнишки крака в рядка и досадна кал. Скрили шлем и меч под наметките си, за да не бъдат разгадани по някой предателски блясък под месечината, ромеите напредвали глухо, като се плъзгали и препъвали из неравното му корито. Стената на онгъла ни оставала доста вдясно от тях, но за всеки случай на стотина крачки пред войската лепнели по брега на оврага съгледвачи. Те не долавяли ни звук, ни движение. Есенната нощ била бездиханна, стърчели прави като копия тръстиките.
Пред очите на доблестния Ираклий теснината полечка се разширила. Те се напрегнали да обшарят блатистата далечина.
Ни звук, ни движение.
Заслужилият стратег спрял при първата китка тръстики, изчаквал войската си. Опипом, проклинайки през зъби, тя скоро от върволица се сбъхтила в тълпа, докато други хиляди бойци се притискали зад нея. С неми знаци Ираклий разпоредил, щото мъжете да държат все спасителната сянка на тръстиките, като не изпускат из поглед крепостната стена — тя едва се отгатвала в мрака.
Внимателно, за да избегнат шума от щрапането на хиляди нозе, хоплитите поели в ракитака. Загърнати в наметките си, движейки се безшумно, те приличали на водни духове.
Голяма част от тях вече се изнизали покрай стратега си — сякаш потънали в мочура, сякаш ги попила нощта. Чак тогава Ираклий се принадил към строя, предпазливо. От птича височина тръстичището едва-едва издавало, че гъмжи от хора — само в широка ива се люлеели ракитовите върхове.
Словените, които преди няколко дни бях видял да плетат леки върбови салове, да режат тръст и да произвеждат безброй стрели — с железни върхове, които ханът щедро им раздаде, — тия словени (един бог знаеше числото им, но то бе грамадно, както всичко словенско) трето денонощие търпеливо си киснели в блатото. Стаени, те не били забелязани от съгледвачите на василевса — та нали словенинът цял потъва под вода, а се движи без да пречупи стрък. И през онази усилна нощ словенските бойци не побързали да се покажат докато врагът им тромаво се намъквал в мократа, лепкава клопка.
Чудесно си представям — познавайки .отблизо словените и техните простички, но винаги безпогрешно сполучващи бойни похвати — как те пропускали стратега все по-навътре в блатото: ще да са отстъпвали на две страни пред нозете на ромейската войска, отстъпвали съвсем леко. Ракитакът й пречел да открие близостта им. Без да подозира, чрез своето напредване тя сама принудила словенството да се строи вляво и вдясно от нея. Три денонощия то било клечало или лежало най-безредно, защото не знаело откъде ще се появи ромеят. Сега нещата се изяснили. През буйната растителност към пътя на стратега Ираклий отвсякъде се примъквали полуголи стрелци.
В очертанията на прелестната с кротостта и тишината си нощна картина се набирало нещо страховито.
В зоркия слух на Ираклий то се издало чрез внезапен писък, който накарал стратега да застине.
— Удави ли се някой? — попитал Глухо той най-близкия до него анатолиец.
— Как щяло! Нали сме задник до задник — отвърнал ония злобно. — Сам сатаната ни натика в тая каша.
Тъкмо стратегът да замахне срещу войника, който не отговарял по правилата, дочул той не един, а множество викове. При вече явната опасност войската мигом хвърлила огизналите си наметки, застанала нащрек спрямо виковете. Но те не идели от една посока — целият разтеглен строй, чието начало и край се губели из блатната зеленина, бълвал проклятия и вопли.