Когато край ушите му като звънтене на един комар прелетяло първото фшшшшшт!… фшшшшшшшшт!… Ираклий разбрал, че ще загуби битката.
Немислимо било да събереш под заповедта си десет хиляди, когато наоколо владеели тъмница, вода, незрим враг. Стрели бръмчели отвсякъде (словените не се бояли да ги пускат на всички страни, защото самите те стреляли изниско, мерейки се по-високо). За словенството една битка във вода и в нощ била нещо обичайно.
Нека кажем, че ромеите се оказали лека плячка при онзи невъзможен бой. Сразила ги преди всичко тяхната уплаха пред незнайното, несръчността им в такова мокро, кално, сляпо сражение. Те отчаяно размахвали мечове, но острията съсичали само жилав ракитак; криели глава и гърди зад тежките щитове, но стрелите долитали отстрани и в гръб. Като присмехулно свиркали и бодро си подвиквали, словените внесли известен ред в безредното клане над врага — те го налегнали най-вече от дясно, за да го отдалечат от спасителната за него, недостижима суша.
— Към сушата!… Пробийте си път към сушата!! — викал до хрипкаво Ираклий.
Изключено било. Из високата растителност.. никнели неизчислими голи войни, пъргави като водни кончета. Те принуждавали ромеите да газят все по-дълбоко. Ужасът, че ще се издавят, накарал мнозина противници да захвърлят щит, шлем и меч — така те станали досущ уязвими. Опитвали се да плуват, ако умеели, но гъвкавите стъбла уплитали замаха им. Не сражение било вече това, а скотобойна…
Обграден от вярната си стража, Ираклий се отказал да заповядва на обезумелите си войници. Движела го все още една мисъл — да се измъкне! Той се повлякъл обратно като напипвал брода с треперливи нозе. Наоколо пъкало от словени, ала стражите на стратега били най-ловки бойци. Половината останали в тресавището, но останалите овардили началника си. Тъй подир сякаш безкрайно време Ираклий усетил, че стъпва върху твърда почва — неравното дъно на онзи овраг. Старият войник издържал дотук; той се разридал, изнурен, отчаян, изчерпан.
Ираклий седял да чака отломките от своята войска, чакал до първата предутринна дрезгавина. Смогнали да се върнат по стъпките си най-многото две ромейски хилядни. Те се тътрели безоръжни, по тях нямало чисто и сухо място, дрехите им висели като дрипи. Гледали своя стратег с вълчи очи, а Ираклий едва изговорил:
— Да тръгваме! Който не се е прибрал досега, няма и да се прибере …
Доблестният стар военачалник се упътил назад. С проклятия на уста, които той се правел, че не чува, го последвали остатъците от войската му.
В зори, когато василевсът още не бил се разсънил, стотници и хилядници — в изпълнение на височайшата снощна заповед — вече подбутвали хората си да се строяват за новия налет над крепостта ни,. Тогава се задал стратегът Ираклий с приличните на върколаци, едва живи свои бойци.
Валериан, както винаги бдящ, бил от първите в стана, които съзрели потресаващото шествие. Той пресрещнал стареца, понечил да го прегърне и подкрепи, но се дръпнал погнусен.
— Нима … Наистина? — попитал го беззвучно за онова, което било повече от явно.
Ираклий дори не отвърнал. Той продължил с разхлабени крачки към стана, където до вчера искрели от боеготовност мъжете на Анатолия и Армения — ромейските най-надеждни бойци.
— Ти знаеш какво се полага на един сразен стратег, нали, старче? — креснал след него Валериан, защото не сдържал повече безсилния си ужас.
— Е? — отвърнал, без да се обърне Ираклий. — Всяка казън ще бъде нищо пред нощта, която изтърпях …
Подире му се провлекли, страшни за гледане, огризките от неговите десет хилядни. Тия мъже изглеждали като подивели от мъки и страх; тук-таме по някой плачел беззвучно — парещи сълзи на срам …
29.
На второто утро от войната срещу българите Константин Погонат още изобразявал самообладание, при все че това му струвало много. Той изслушал съобщението за края на Ираклий, направено от Валериан. Валериан се боял от гневен изблик, подобен на снощния, но василевсът само стиснал зъби. Той не откъсвал взор от хълма със самотния конник насреща по време на целия си по-нататъшен леден разговор с началника на тайните работи.
— Такааа … — неопределено казал императорът. — По-добре ще бъде Ираклий да не ми се мярка, докато не реша къде да завърши той дните си. В крепостта на някой остров вероятно … Та, словените, а? — василевсът криво се усмихнал. — Като как, питам, за твоите съгледвачи из Мизия е останал тайна бойният сговор между ония… блатни твари и … източните скакалци? Питам! — натъртил той с растящ бяс, понеже Валериан мълчал като риба.
— Сговорът им ще да е съвсем нов, щом не съм получил вест за него … — смотолевил най-после Валериан. — До преди месец само тукашни князе ти се оплакваха от българското зло.