Ие не се обърна към мен. Тя гледаше синовете ни, като че ли цяла вечност не би им се нагледала. Какво ли денонощие е преживяла? — рекох си, моята жена ми се стори състарена с десет години,. Тя откачаше от шиите на дъщерите ни прости муски и ги увързваше по дрехите на момчетата. Да ви опази Тангра! — заклинаше несвястно.
Положих ръка върху плещите й. Ие се стресна.
— Кажи, ще се върнат ли? — питаше ме тя. — Що свят изгина!…
Нямах отговор и за святата тревога на Ие. Когато полека се отдалечих, тя и не забеляза, че ме няма. Като пребит изпълзях височината, на чийто връх си знаех, че ще заваря един мъж и един кон.
— Дадох им отдих… — каза ми Аспарух, сякаш досега все бяхме разговаряли. — Толкова време откак ромеите се строиха и — нищо … Какво ли означава това?
— Може да означава поне сто неща… Важното е, че хората ни ще си поемат дъх.
— Върви, поспи и ти, Велизарие! — топло, както някога, рече Аспарух. — Аз съм тук …
Той беше все там и надвечер, и на следващата заран, и през втората надвечер. Добре отпочинал, подобно на всички наши конници тогава, пак се изкачих при хана.
— Ромеите развалиха строя — съобщи ми той. — Заран го правят, вечер го развалят. Втори ден — нищо!…
30.
— Втори ден — нищо! — говорел по същото време Константин Погонат пред съвета на сановници и стратези. — Онзи езичник стои от съмнало до мръкнало на върха, гледа! Наоколо му — никой! А гората, разбира се, гъмжи от неговите конни сатани — (Василевсът не намерил по-подходяща обида.) — Само ни чакат да пошавнем и ще връхлетят като обсебени. Какви са вестите от княз Славун? — обърнал се той към Валериана.
— Нннне е намерен — заекнал началникът на съгледвачите. — Опразнени от народ били крайистърските села. Знаеш, всесветли, че словените изчезват, щом усетят войска.
— А зърното, което ми дължат в дан най-князът и неговите рой дребни князе? Ако поставя варварската кошара под обсада, бойците ми трябва да ядат, нали?
— Позволи, всесветли! — обадил се стратегът Теодор. — — Не можем да обкръжим врага поради онова блато.
Естествено, той бил прав и тъкмо това раздразнило василевса.
— Утре заран войската да се строи за нов бой — заповядал рязко той. — Оставете ме!
Заповедта му не се отнасяла до Валериан, от когото не убягнало, че на излизане не един от стратезите повдигнал рамене — прост белег на досада и осъзната безизходица.
— Едва ли повече от три пъти можеш да строиш войската, без да я поведеш, всесветли … — отбелязал Валериан, защото споделял чувствата на другите ромейски началници. — Вчера ти ме упрекна, че съм скрил от тебе колко неспокойни са хората ни. Сега не крия — тяхната вчерашна и днешна безплодна готовност за бой ги е смутила до немай-къде.
Василевсът отговорил снизходително:
— Аз стигнах до трона в борба срещу разбунтуваните войници на баща си, Валериане. Тогава бях далече по-неопитен, по-слаб, а ги смирих.
— Ела и виж, всесветли! — настоял на своето Валериан.
Двамата излезли навън. Те не удостоили с внимание нашия стан, където царели мрак и тишина — крепост на мъртвите все едно. А в ромейския стан огньовете били не стотици и хиляди, както до снощи. Редки, но огромни огнени петна изпълвали нощното поле.
— Забелязал съм, така бива пред бунт — прошепнал Валериан. — Войниците се сбират по много, тълкуват, оплакват се, роптаят, докато някой от тях изкрещи …
— Не! — дръпнал се назад и на светло в шатрата василевсът. — Защо ще се бунтуват? — изсъскал той в лицето на Валериан.
Началникът на всички подслушвачи се поколебал.
— Ето защо — подел Валериан тихо, най-внезапно отвратен от своето място в световната игра: — Откакто се помнят, бойците ни требят из Мизия, Скития, Илирик словени. Словенството не се свършва. Подир арабските войни, проредяла и изнурена, войската ни се пита: защо, докога? Кълна се, това говори тя сега край големите огньове. И ако утре…
— Утре аз няма да бъда тук!
Забравих да кажа нещо, научено по-късно от Валериана: император Константин Погонат бил роден за театъра. У него умно намислените и убедително изиграни ходове се следвали с изненадващи поврати, от които на събеседника му се завивал свят. Така разбирал той държавническото изкуство и вероятно бил прав — по вековечните закони на театъра бе спечелил немалко двубои. Един такъв — двубоят му с папските пратеници на вселенски църковен събор — предстоял непосредствено и щял да завърши с успех за Погоната.
— Да, да!… — потвърдил василевсът докато Валериан, гръмнат, се чудел дали не сънува.
— Да не си мислите, че е леко да крепиш империя, чиито народи са повече от звездите? С коя войска? С войска от същите тия народи, дето в най-негодно време те пита: защо, докога? — говорел като в театър Константин.