Валериан немеел.
— Призори, когато моите верни бойци сладко спят, потеглям с личната си стража за Константинопол — изведнъж кротко заявил Погонат. — А иначе, боли ме схванатият крак.
— Всесветли!… — чак тогава Валериан осъзнал гибелното намерение на господаря си. — Какво ще стане с похода ни, напуснат от…
— Поверявам го на най-първите свои стратези — обяснил Погонат. — Изобщо, откъде накъде този безимен, този ничий конник ще е заслужил присъствието на един император?
(Не ничий, а на всички нас принадлежеше разседлалият и неоседлал вече два дни конник, който се тренчеше с червени от безсъние очи във вражия стан. Там горяха не огньове, а огнени колела. Невнятно!…
В гората под него наполовина спеше, наполовина бдеше конният народ. Всред него и аз заедно с тримата си синове.)
— Не може василевсът да се гледа и гледа с тогова дивака насреща, докато в столицата на света работи вселенският събор — продължавал да обосновава Погонат своето неприемливо решение.
— Не може или не иска? — събрал Валериан смелост за пряк въпрос.
— Такъв въпрос, не е позволен на никой поданик! — отрязал го василевсът.
И това наистина бил краят на техния таен разговор .
Колкото и зорко да бе наблюдавал ханът всичко, що се случваше у ромеите, той не разгада смисъла на предутринната кратка суетня около височайшата шатра.
Ромейската зойска — бе същото неведение, в което бе и ханът — провлачено започнала да се строява, когато пряко стана й прелетели три стотни императорска стража. Следвала ги колесницата на василевса, в която Константин Четвърти ведро се усмихвал, милостиво раздавал поздрави на храбреците си. Подир позлатената каляска прелетели още триста негови лични пазачи. Това било то.
Прахта бавно се слягала над сухото поле.
Хиляди недоспали, недояли, разсипани от умора и сковани от предутринен хлад мъже се споглеждали в пълно недоумение: що става?
— Нямам право да обсъждам заповедта, която е в сила, въпреки… отсъствието на император Константин Четвърти — говорел междувременно пред съвета Теодор, засега върховен стратег. — Ние само изпълняваме: да се строим за бой.
— Защо всъщност отпътува всесветлият, Валериане? — грубо се намесил архонтът на Мизия.
Всички погледи се отправили към моя някогашен съшколник, комуто и без тях било достатъчно тежко след снощните превратности.
— Поради болест — отговорил той скодоумно.
— А никак не изглеждаше болен … — процедил архонтът.
— Наш дълг е да завършим с триумф войната, която всесветлият започна — побързал Теодор да предотврати основателния спор. — Прочее, архонти и стратези …
Прочее, гледахме ги пак да се строяват. Бях до Аспаруха. Той приличаше на човек, дето ще се срине след миг, след още миг … Но миговете течеха, а Аспарух не рухваше Нещо, дълбоко загнездено у хана, го държеше както винаги действен, отмерен.
— Подредете хората си! — извика той към гората. — Отивай и ти, Велизарие!
— Не може ли… — щях да го моля да ме остави при себе си, но той ме превари:
— Не може!
Вече в боен ред, ромейските кохорти — по брой намалели, а все пак внушителни — се откъртиха от местата си. С глухо дрънчане напредваха те към нас. Дали не ми се привиждаше — човек винаги се самозалъгва! — че техният ход днес бе спънат, неравен.
Забави и спря.
Не може да бъде! — заключих аз, когато бойният ред на врага ни се разпадна без всякаква причина от наша страна.
А причина си имало. Заквасени нощес от метежни думи и призиви към неповиновение, анатолийци и арменци втасали съвсем, когато видели да се отдалечава всред охранената си стража бодро засменият василевс. Техните хилядници някак си успели да ги подберат и поведат, но тук, върху бъдещото полесражение търпилото км отведнъж секнало. Първи се обадил изпод бронзовата черупка от щитове арменецът Ефрем, възстар боец със следа от рана през лявата буза, което го правило страховит.
— Къде и защо?!! — ревнал той гръмогласно като хвърлил щита си.
На пет-шест скока към него притичал хилядникът Симеон с гол меч.
— Съсичам те! — изфъфлил той кръвнишки.
Бога ми, щял и да го направи, ако в същия миг пред краката му не били тряснали няколко щита, ако отсамните войскари също не били изтеглили мечове.
— Опитай се само! — ревнал Ефрем.
Тъкмо този бил мигът, който ни озадачи: няколко кохорти забавили стъпка, после спрели. Хилядниците им крещели със смес от гняв и уплаха: