— Исках да кажа … — с усилие събра мислите си ханският син, — че разгадаваш тайните болки на човека. Чутовна знахарка си!
— Ето, сега разгадавам, че си честит пак се засмя жената.
И на свой ред приласка Аспаруха така, както не бях си рисувал в своите най-дръзки видения. Щастливо примижал под пръстите й, той изговори:
— Кълна се, ще те взема, Пагане! Нека най-първата жена от Фанагория — най-първата! — иска ми се да викна пред всички фанагорци — да бъде само моя…
Вече бе припаднал синкав здрач, но и в синевата долавях тънкостите, тъй бях се превърнал в зрение. Долових например как ведрото лице на жената в миг помръкна, затвори се.
— Не ща да слушам такива приказки! — рязко каза тя. — Моят баща беше прост конник, а ти си хански син.
— Но чак четвъртият! — коленичи пред нея Аспарух. — Чудо да стане, не ще ми дойде ред за власт. Затуй сам ще си избера с коя да живея!
Това Аспарух заяви не с болка, а искрено радостно. Но любимата май не му повярва — тя приседна, втренчи се в него.
— Наистина ли не ти е чоглаво, когато казваш: „Аз никога няма да властвувам“? Не ме лъжи, нали сам рече, че разгадавам скритите мъки на човека.
— Не лъжа! — доблестно отвърна на погледа й ханският син. — Виж Баяна, Котрага и Кубера виж! Великите боили им натрапиха дъщерите си. Коя — разногледа кобила, коя — постала овца. Няма ги братята ми на волен лов заран, нито край реката надвечер. Учат се да държат власт — леко ли им е? Кълна ти се, не им завиждам!
Жената мълчаливо вдигна рамене. Замълча, съзерцавайки я, и ханският син. Тя бе прекрасна не само за неговите много влюбени очи — беше и наистина прекрасна!
Вече се смрачи. В мрака, разреден до яркосиньо от кръгла месечина, двама яхнаха конете си и бавно прекосиха полето към крепостта. На минаване покрай мене — подло клекнал във високата трева, — чух Аспарух галено да моли:
— Изпей ми най-хубавата си песен, Пагане! Искам веднъж да пееш само за мене!
Аз гледах подире им, неземни в нимбата на своята любов. (Действително ми се стори, че те се носят, обвити в сияние!) Жената разплете грамадната си коса, тръсна я, както игрива кобилка — буйната си грива, и поде песен… Двамата бяха се отдалечили, та не разчленявах думите на песента, но ме слиса красотата й — неимоверна песен беше то! Пагане сякаш тъчеше с глас самия живот и разстилаше пъстрата му тъкан пред коня на любимия си. Ликуващо, безгранично честито се издигаше този самотен глас, кръжеше над смълчаната земя …
Упътих се на разстояние след яздачите. Моят неуместен хитон ме спъваше из целината. Колко жалък се чувствувах изобщо аз, знатният, писменият, влачейки се под звуците на варварската осъзната свобода!
Когато полите на хитона ми досущ ме препънаха, та паднах, пак ми се дорева от обида и самотност. „Пресвята! — помолих Богородица от дън душа. — Помогни ми да устоя на любовната съблазън! И на другата, по-страшната — съблазънта да живееш волно…“
6.
Подир месец време, облечен по български, нахлузил и кожух, седях аз ма първо място край гумното.
Великият хан удържа думата си, дадена на баща ми: правеше всичко, за да се чувствувам един от неговите синове. Едва за месец живот всред българите, аз можех да бъда отличен от тях само по още бледото ми лице, неукрепнало тяло и смотани движения. Иначе доста бях се променил, понеже навикнах да гледам на света като българите — природно и с радост от живота. Такова чувство е непознато за книжния ромей. С една дума, богородица не ме опази от съблазънта на варварската волност.
И така, седнал кръстато в първата редица зрители около гумното наред с ханските синове, трябваше да си призная, че никак не се чувствувах зле. Младият човек се пригажда бързо към всяка среда, пък и моята нова среда бе приятна. Там никой не се държеше с мене като с чужденец, нито ми угаждаше, нито ме обиждаше — аз бях един от всички.
През въпросната вечер около гумното бяха се разместили стотици жители на Фанагория. Предстоеше някакво езическо празненство.
Жени и дребосък, старци и мъже — цялото множество изведнъж обърна поглед в посоката, където преди час бе изтлял залезът. В бистрата нощ видях как приближава шествие: фанагорийските ловци се връщаха от дългия си ден. Пред тях крачеха свирачите им — двайсетина юноши надуваха големи и малки рогове, всред чието протяжно стенание палаво вмесваха гласа си пищялите. Подир свирачите идеха онези витии на лъка и ножа, която днес бяха добили завидна плячка: зайци, сърни, дори стар елен с огромни рога. Преметнали зад себе си своя улов, българите гледаха строго, със съзнание за богатия си принос към народното веселие. Спряха посред гумното, поздравиха своя хан с дружни викове, размахвайки оръжие, после свиха встрани, където жените кладяха огън до небето, и сръчно се заеха да дерат Дивеча. Не след много вече душех като гладен пес — печеното миришеше омайно.