Българските воини все още си отпочиваха от своята доскорошна ярост, когато се зададе Аспарух начело на нашите млади. Те яздеха бавно на запенени коне. По някой бе взел зад себе си втори яздач. Мнозина носеха пленено оръжие или яркоцветна мантия, скъпа завивка. А също — и мъртви. Мъртвите бойци лежаха напреки коня, още не вкочанени, те се поклащаха при всяка стъпка и като че ли участвуваха в победния празник… Млади, млади, пъргави момчета, двайсетина по-жилави и от тях момичета — такива запомних аз онези, които спечелиха държавата българска. Кървавата заря — бог Тангра — огряваше челата им, вечерникът играеше в лъскавите черни коси. Имаше у тия млади тъй вдъхновена, тъй трогателна гордост, че едва сдържах сълзите си.
Не дълго ги сдържах. Към средата на голямата дружина яздеха синовете ми. Само двама! Вторият — Баян, на седемнайсет — държеше в прегръдката си моя първороден. Топло червенееше кръвта по шията и гърдите Ишбулови.
— Лошо ли раниха Ишбула? — притичах към Баян. Той спря и ме погледна чуждо.
— Убиха брата ми… — рече.
31.
Не знаете вие що е варварска победа — няма нищо по-истинско като тържество и като мъка у един народ, извоювал своето право да съществува и заплатил това право със синовете си.
Онгълът отново живна след дни на настръхнало очакване в смълчания мрак. Първият белег на живота е огънят — навред из онгъла лумнаха огньове. Не яли, не пили по човешки от четири дни, българите чествуваха своя щастлив жребий. Това ставаше просто — в ядене, пиене и песни.
Българите, казах, а трябваше да се разбира: българи и словени. След общата победа словените в стана ни бяха повече от нас. Те се разположиха и около нашето укрепление, защото вътре нямаше доволно място.
Всеки пируваше според скромното си имане. Чуваха се скокливи напеви, протяжен вик на рогове. Чуваше се и плач. Така е види се орисано на човека — в живота му ликуване и болка се смесват по божа воля в неразделно единство. Кълна се, тържествуваше душата ми заради българската победа (бях двайсетгодишният свидетел на търпението, на мъките, жертвите и упорството, с които българите я заслужиха) и ридаеше душата ми — загинал бе моят първороден син …
Седяхме около нашия огън — момичетата и момчетата ни, горката Ие. Потискахме своята печал, нали не само при нас за последна нощ лежеше мъртъв син. Където и да погледнеш, виждаше се все това — вечеряха за последно мъртви с живите си близки.
Помръкнала като тежко болна, Ие не ридаеше. С привична грижа насилваше тя в паниците ни сварена риба, варено просо. Тя постави и до главата на мъртвия ни син една паница. Сетне се върна при живите, наля ни кумис в друга Отпихме жадно — попукани бяха устните ни от жар, от изнурение — и Ие я отнесе при мъртвеца.
Жена ми остана там — по тесния и гръб преминаваха гърчове и сдържано ридание. Криеха лицето й някога разкошните й, сега отънели, прошарени коси. Не смеех да я доближа и й продумам — та що е бащината мъка пред майчината?
Нашите живи деца се хранеха мълчаливо. Те бяха — някак по новому — затворени в себе си, сякаш ме принуждаваха да осъзная, че са вече големи. Беше им придала възраст мъката и изпитанията български.
— Ие! … — най-после повиках жена си. — Бог дал, бог взел…
Като вой на вълчица изби скръбта на Ие, досега затискана с върховно усилие. Към нея присъединиха неудържимите си вече жалби знайни и незнайни майки — стенеше целият онгъл. Не усещах, че плача и аз, човешките сили си имат предел.
— Ие! … — докоснах боязливо острото й рамо.
— Не бог взе Ишбула! … — писна жена ми. — Посякоха го твоите,. Проклети да бъдат, дано и .тях настигне смъртта, дано изплачат очите си майките им, дано!
Нейните — не нашите — деца ме гледаха сякаш бях чужд. Нито Ие, в несвястната си болка, взе назад своето жестоко обвинение, нито синове и дъщери понечиха да го смекчат с една думица.
Без някой от тях да ме спре, аз тръгнах към върха.
Там също всичко бе ново за мене: хан Аспарух, още не свлякъл плетената ризница, цял в засъхнала пот и прах, говореше на своя променен съвет — всред бомли и таркани седяха на равна нога и словенските старейшини.
— … След като утре отдъхнем — обясняваше им ханът, — дружините ми ще се отправят, водени от тебе, тебе, тебе, към ония твърдини, където все още има ромейска войска.
— Може вече и да я няма! — сурово отбеляза княз Славун.
— Ако бъде там, ще я очистим! — още по-сурово натърти ханът. — След днешния ден не бива да остане читав ромей из земите, обитавани от съюза на словенските князе! Такъв е законът на победата!
— А ние? — попита старият княз.