— Потегляте с моята войска, това е ясно… Казах! Така разпусна новия си съвет хан Аспарух.
— Не подобава на годините ми да ти целуна ръка, ювиги … — каза на сбогуване старият, достолепен Славун. — А бих…
И най-видният от тукашните словенски князе се оттегли в тъмнината.
Бяхме сами с хана както някога. Едва сега — това ми напомни нашата предишна близост — усетих как Аспарух се отпуска, сякаш освободен от всякакво човешко присъствие, от дълга да бъде вожд за пример и упование.
— Свърши се! — промълви той с неизразима умора.
И най-неочаквано Аспарух се засмя. Горчиво, стори ми се.
— По-скоро, започва … — опроверга себе си ханът. — Трудно е да постигнеш, сто пъти по-трудно — да отстоиш постигнатото …
— Ти пропусна в заповедите си мене — напомних му още по-горчиво, понеже не можех повече да понеса своята самота пред законната съобщност на победителите.
— Какво? — разсеяно попита ханът.
— Що да върша аз по-утре. когато българските и словенските мъже тръгнат да чертаят границите на твоята власт, ювиги? Къде е мястото ми, работата ми?
Аспарух отговори не веднага.
— Ти, Велизарие — каза спокойно, — ще си вървиш. Зная колко нещо те свързва с мене — целият твой живот…
Може и да не вярвате, но не помръднах, не отроних дума. Голямата битка, мъката ми по моя първороден бяха ме пречупили. През ония дни остарях, но и помъдрях.
— Разбери ме, Велизарие! — обърна към мен също състарено лице хан Аспарух. — След нашия съюз и обща победа словените са… Как да река? Ще станат те част от нас. А словенството е престрадало от ромейско насилие, не ще търпи ромеец помежду ни. Не искам да те видя пронизан изневиделица или отровен, Велизарие! Върви си!…
Мълчание.
— Разбирам … — казах аз. Наистина, разбирах го.
Идват такива мигове в живота човешки, ако човек поживее дълго и усилно — мигове на прелом.
Младият земен жител се чувствува хан и бог, цялата земя е била сътворена, за да радва очите му, да служи за поле на неговия волен бяг. Не иска да знае младият, че е един от безбройните също като него и със същото право на щастие.
Узрее ли обаче земният жител, той забелязва, че е един от многото. Узнава той, че щастието е не наше право, а все по-плаха жажда, с която си умираме. Затуй, когато дойде миг преломен и зрелият човек проумее, че оттук нататък му предстой самотия, нищета, унизена старост, то дори не се противи на бедите — не брани плахата си жажда за щастие. Животът го е научил, че се раждаме за мъка, та ето я, мъката е навестила и него по реда му.
Така си обяснявам защо не изпросих от хан Аспаруха милостта да остана при българите, пък нищо, че някой можело да ме прониже или отрови. Просто аз, Велизарий, бях узрял за страданието.
32.
Зазоряваше се. В ниския край на онгъла ни, край блатата, словени и българи снощи бяха изкопали грамадна кръгла яма — там щяха да намерят вечно спокойствие нашите мъртви. Над мъртвите вече се издигаше натрупаната от стотици ръце могила, а народът, дето беше погребал мъже и синове, стоеше наоколо й. Там бяха Ие, децата ни, нейните отрасли племенници — цялата Ишбулова рода. Докато другите полека се разотиваха, прекрачих към Ие, която не можеше да се отдели от братския гроб. Не се боях, че моята иначе зла вест ще я рани болно — жена ми е претръпнала, безчувствена. По-узряла и от мене беше Ие за всяко следващо страдание.
— Ие — казах й, — след всичко, което стана и което има да става, ювиги мисли, че трябва да се махнем.
— Къде? — погледна ме тя с невиждащи очи.
— Там, откъдето дойдох преди двайсет години. Ти си ми жена, те са ми деца, Ие. Трябва да ме последвате, защото съм поел пред бога грижата за вас. Ти не би оставила без баща и стопанин своя дом, нали, Ие?
Жена ми не отговори. Тя не пристъпваше, а пълзеше към мястото, където двамата ни отрасли синове, на които помагаха яките им вуйчовци, опъваха нашите шатри. Момичетата, все още скръбни, но вече живнали, скубеха и принасяха наръчи суха трева за постелята ни.
Вървяхме полека с моята жена из стръмното нагорнище на битието. Изпитвах неизпитвана нежност към Ие, но не смеех да прегърна майката, току-що погребала син. Тя пристъпваше като насън, нямаше я.
— Велизарие! — каза внезапно Ие и спря на десет крачки от децата ни. — Свидни мой, позволи да не идваме с тебе!
— Как, Ие! — всъщност не я питах, вече премръзнал в самотата, която ме чакаше оттук до гроба. — Нели заради своите късни години създавах и храних деца? Няма ли да ми остане нищо от цял живот мъки и борба? Кой ще ме приглежда, кой ще затвори очите ми на смъртния одър, Ие? — Молех се унизено, чувах гласа на собственото си унижение, а не изпитвах срам; онова, което ме грозеше и срещу което се бранех безнадеждно, бе по-страшно от всякакви унижения.