В неизразима болка притвори очи жена ми, поклати посребряла глава:
— Нека децата ми да живеят всред свои, в родата си! — тихо отговори тя. — Бих умряла от страхове за тях, ако те бъдат под властта Христова … Ти ни обичаш, свидни мой, зная — още по-тихо продължи най-свидната ми. — Не може да не ни желаеш доброто, а нашето добро е тук.
Кой баща не би отстъпил пред подобна молба? А и какво можех да обещая на Ие, на децата си? Не беше ли оправдан нейният страх от всичко ромейско и християнско? Долу, край вадите, още не беше слегнала, дълго нямаше да слегне пръстта над ония; които ромеите бяха избили. Пръстта над Ишбула …
Тук, а не другаде витаеха душите на всички свои мъртви, за да придадат още сила и вяра на живите. Духът Кубратов и святата душа на Пагане. Можех ли да сравня жертвата, която животът искаше от мене, с нейната саможертва? Имах ли право да се противя, след като си спомних готовността на Пагане да умре заради българското бъдеще? Тя умря заедно с нероденото си дете, а моите деца — макар далеко от очите ми — щяха да строят каменни домове, щяха да жънат, да яздят, да се плодят и да воюват. Бях им дал най-великото — живот. Сега животът ми ги отнемаше.
Яздехме и яздехме …
Яздех за последно до човека, във вярност към когото преминаха моите мъжки години. Ханът пожела да ме изпроводи до билото на Голямата планина (нарекоха я по-късно — Стара),. Там беше границата между ромеите и словенския съюз, наш съюзник.
Яздехме и яздехме, както две десетилетия вече — откак българите отпаднаха от историята на света. Колко много може да се промени в нея, ако един народ устои на изпитанията и!
Мъчително за мене бе, че яздехме всред могъща ханска дружина през местата, които ми напомняха друго едно пътуване, когато за първи път и тайно прекосихме двамина благодатна Мизия. Сега тя принадлежеше на хан Аспарух.
Покрай пътя ни никнеха словенски селца, сламени хижи; пресичахме реките, край които словенството мирно се трудеше.
— Ханът! — разпознаваше ни навремени по някой, дето беше се сражавал на наша страна при онгъла или пък бе слушал разказа на участник в този бой.
— Ханът! — предаваше се вестта покрай речния бряг или из селцето.
Тази единствена дума имаше силата на чародейство — тя мигом събираше тълпа, която се впускаше да настигне конете ни. Не просто за да се порадва на българския владетел, а понеже държеше да чуе от негови уста отговора на съществени въпроси:
— Вярно ли е, ювиги — питаше някой, — че повече няма да видим ромей отсам Голяма планина?
— Вярно ли е, че границата с василевса зърви все по билото? Та нали и отвъд живеят наши.
— Вярно ли е, всестветли, че ромеите ни дали мир, че щели да ти плащат данък?
С такива въпроси ни засипваше словенството, което не вярваше на очите и ушите си, а само на ханската дума. Ханът отвръщаше:
— Истина е, че междата ни с василевса минава по билото на Голяма планина. Засега… Че има мир и получих дан, за да не нападат войските ми Византия. Засега… Нека първом издигнем каменни твърдини, нека построим свой средец и достойно капище на Тангра, който ни дари победа! По-нататък ще видим …
Над планинските върхове се свечеряваше. Синееше далечината на юг — плодни поля, спокойни реки …
Ханът съзерцаваше земята на василевса с израз, който бях забравил, мечтателен и самоуверен, и ведър. За миг той ми се стори отново млад, какъвто бе в началото на нашия път.
После ме погледна — със същата усмивка, с която беше ме открил край ручея да оплаквам своето насилено сиротство. И каза с тогавашния си топъл глас:
— Преди много години (нали помниш?) моята власт поиска от мене Пагане. Днес тя ми иска тебе, приятелю от младост. Помниш, нали, последните думи на ювиги Кубрата: „Никога не съм казвал, че е леко да бъдеш хан!“.
Нека не описвам самата си раздяла с Аспаруха. Усещам, че нямам сили да я преповторя.
33.
И така, седя аз в работната стая на покойния ми баща пред разпилените неизписани кожи, както и пред купчината вече изписани, подредени. Светлината от свещта чертае жълт кръг върху масата; извън него всичко тъне в мътен хлад. Из мътилката от време на време излиза по някой. (Или може би така ми се струва — нерядко имам чувството, че е помътен и разумът ми, че се поболявам от тъга по миналото и ужас пред бъдещето.)
Иде например все по-надменният началник на всичко тайно Валериан.
— От честите ни разговори долавям, Велизарие, че пишеш не книгата, която всесветлият ти заръча — многозначително произнася той.