През това време кръгът не остана празен. Преди всичко там изпълниха чудновати стъпки и движения свирците, стройни момчета. Те бяха метнали на рамене току-що одраните кожи така, че частта от животинските глави заедно с рогата полупокриваше главите на самите играчи. Тоест, варварите въплъщаваха убитите от тях животни — играта им изразяваше кръшното реене на сърната, гордия ход на лопатара. При това момичетата пък дрънкаха с големи медни хлопки — звънът бе толкова строен, че напомняше многогласна песен.
Сетне онова зверинно стадо с човешки нозе напусна гумното, където под заревото на кладата сега пристъпиха жените.
От седмици бях ги гледал да препускат и обтягат лък, свикнах с тях като с нещо твърде близко до нас, мъжете. А през оная вечер с изненада открих, че българските моми: чета и майки били жени за приказ.
Те излязоха върху утъпканото място с плавна стъпка, държейки се за ръце, свели чела в еднаква вглъбеност — заприличаха ми на жрици. Внезапно и със замах .жените отметнаха глави като се впуснаха в истински вихър. В него се усещаше и жизнелюбие, и самолюбуване, и откровена любовна страст. Не бях виждал да играят варвари, но през онази далечна нощ си рекох, че по света нямало по-увличаща стихия от техните игри.
Жените ситнеха изпружени или се увиваха змийски, кършеха се или застиваха като пумпал в безкрайно въртене около себе си. Всяка се стремеше да надиграе останалите. Немалко вече се оттегляха, загубили дъх, признали се за победени.
В кръга останаха петнайсетина — те продължаваха да надмогват своето изнурение, — когато един мъжки глас се извиси над песента на хлопатарите и накара немигащото множество да премигне:
— Дайте място на Пагане, дъщеря Ишбулова! Нека само тя да …
Гласът на Аспарух пресекна. Понеже седях сред челядта на хана, аз бях от малцината, които разбраха защо четвъртият хански син спря насред дума — беше го срязъл друг, тих, но властен глас:
— Млъкни!
Хан Кубрат дори не бе погледнал към сина си, изричайки своята заповед. Късно. Пъргавите играчки бяха се разпилели, на гумното стърчеше единствена; Пагане не бе чула повелята на хана.
Младата жена постоя така, със сведено чело, сякаш се стараеше да укроти тъмното бучене в ушите си. Тя с мъка се събра, след това вдигна глава и се понесе.
Без да отбирам от български игри, пак забелязах, че Пагане не играеше заучени стъпки — имах чувството, че тя ги изнамира ей сега, по време на танца. В свои унес Пагане ми се стори живо оръдие на бога. Тя тъй и изглеждаше — като да се вслушва в нечути от нас гласове, които я водеха и окриляха.
— Чувам!!! — рязко спря Пагане.
Чертите й, озарени променливо от кладата, бяха неистово напрегнати.
— Чуйте всички! — заповяда тя с не свой глас. — Тангра ни говори…
Тишината около кръга бе мъртва. Всеки се вслушваше във високото бистро небе, в заспалата природа. Нищо… Но си личеше, без съмнение, че Пагане слуша бог Тангра, защото изразът и се менеше в отговор на неговото слово.
— А защо не го чуваме ние? — попита по-скоро себе си Кубер, седнал до мене.
Лицето му бе мрачно, острите гънки край устата го правеха по-стар отколкото беше.
— Види се, нам не е дадено… Тъй ли?
Този път той питаше мене, ала аз бях неспособен да проговоря. Изправих се така внезапно, че всякак издавах чувствата, които ме разтърсваха. Но народът наоколо беше се заплеснал в удивителното общение между Пагане и бога. Никой не искаше да знае за заложника Велизарий. Най-малко — Пагане.
Побягнах през нощното поле като преследван. Гонеше ме ужасът пред бедата, която току-що бях осъзнал: аз обичах Пагане!… Обичах я отчаяно и безнадеждно — още от първия миг на своята любов бях наясно, че тя няма право на живот и никога, никога не ще бъде споделена.
Нека си призная, едничкото хубаво в нея бе пълната и безнадеждност… Човек трябва да остарее, за да научи, че най-черни мъки ни причинява именно надеждата…
А тогава аз бягах през нощното поле и не усещах, че плача.
7.
Дните преваляха, пълни като налян плод. Събуждайки се, не припирах да скоча от постелята, заЩото никой не следеше дали се държа както подобава на истински християнин и знатен ромей. Ако в сладостна просъница ми се счуеше бащиният глас — „никога не забравяй, че служиш на великото ни дело!“ — просто се обръщах на другия хълбок и давах гръб на своя дълг. После, блажено сънен, чаках дано някой нахълта в шатрата ми, за да не ям заран сам.